О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.186
София, 15.04.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание двадесет и четвърти март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 122/2015 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 469 от 16.07.2014 г. по т.д.№ 494/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 64 от 26.02.2014 г. по т.д.№ 337/2013 г. на Окръжен съд-Стара Загора, постановено на основание чл.630 ТЗ в частта относно определената начална дата на неплатежоспособността на длъжника [фирма], [населено място] – 15.05.2013 г.
В касационната жалба се поддържат доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на решението до касационен контрол е обосновано от касатора с произнасянето по въпроса „Към коя дата се определя началната дата на неплатежоспособността предвид съотношението между понятията „спиране на плащанията” и „неплатежоспособност”, който счита, че е разрешен в противоречие с Решение № 90 от 20.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1152/2011 г., I т. о., ТК, с което е прието, че трайната обективна невъзможност на длъжника да изпълнява задълженията си е правно релевантно само ако е налице спиране на плащанията, в който смисъл е и задължителната практика по поставения въпрос, обективирана в Решение № 64 от 23.03.2010 г. на ВКС по т.д.№ 959/20109 г., ТК, ІІ т.о. и в Решение № 33 от 07.09.20110 г. на ВКС по т.д.№ 915/2009 г., ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК и обосноваващи поради това наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът поддържа и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по три въпроса, първият от които е аналогичен на посочения като разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика. Вторият въпрос е свързан с тълкуването на чл.608 ТЗ, доколкото питането е дали спиране на плащане по смисъла на цитираната разпоредба следва да се отнася до изискуемо парично задължение, а третият – ирелевантен ли е фактът, че към определената от съда дата на неплатежоспособността длъжникът няма задължение с настъпил падеж.
Ответниците [фирма] и [фирма], [населено място] не са изразили становище по касационната жалба в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.633, ал.1 ТЗ от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е редовна.
С обжалваното решение въззивният съд посочил, че за да определи 15.05.2013 г. като начална дата на неплатежоспособност, съдът по несъстоятелността е изходил от фактическото обективно състояние на търговеца, свързано с финансовия му статус към определената дата -капиталовата и имуществената структура на предприятието, вземанията и задълженията, ликвидността и доходността от основната му дейност. От заключението на съдебно-икономическата експертиза е установено/т.22/, че поради появили се през 2012 и 2013 г. финансови затруднения, задълженията на длъжника не са обслужвани редовно, съобразно техните падежи за плащане, а с влизането на банката в търговско-развлекателния комплекс и неговата продажба, длъжникът е спрял плащанията към всички кредитори на 15.05.2013 г. Обстоятелството, че не е платил изискуемо публично правно задължение на Н. на датата 30.07.2013г. не означава нищо друго, освен, че е бил неплатежоспособен, а не, че тя е настъпила на тази дата. С неплащането на това задължение не се оборва презумпцията за неплатежоспособност по чл.608, ал.2 от ТЗ. За определянето на началната дата на неплатежоспособността е изходено от два обективни показателя – спиране на плащанията на 15.05.2013 г. и влизането във владение на предприятието на неговата продажба от страна на банката –кредитор.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият от формулираните в изложението материалноправни въпроси отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но неоснователно се поддържа, че същият е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Преди всичко следва да се отбележи избирателното цитиране на пасажи от тях, изолирани от даденото с тях разрешение, според което спирането на плащанията към определен период представлява проявление, обективиране на невъзможността на длъжника за плащане, която е станала известна на кредитора, но началната дата на неплатежоспособността следва да се определя не съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а чрез установяване доколко спирането на плащанията представлява израз на общото икономическо състояние на длъжника, което се изследва чрез коефициентите за ликвидност, финансова автономност и др. При безспорно установения по делото факт, че след като по възникналите към касатора и осчетоводени на 01.01.2012 г. задължения на ответното дружество не са извършени никакви плащания, следва, че плащанията са спрени на падежа им – 28.02.2013 г., а след тази дата не е констатирано плащане към други кредитори, то неоснователно е поддържаното от касатора становище, че към определената от съда начална дата на неплатежоспособност длъжникът не е имал изискуемо парично задължение. С оглед на изложеното следва да се приеме, че вторият и третият от въпросите, поставени в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд и не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По поставеният в изложението процесуалноправен въпрос „следва ли въззивната инстанция да допусне събиране на доказателства за първи път, вкл. и по служебен почин, когато следва да се определи точно датата на неплатежоспособност на длъжника с оглед защитата на интересите на кредиторите”, касаторът не е доказал наличието на сочената от него допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос не е получил разрешение в приложените към изложението му Решение № 157 от 08.11.2011 г. на ВКС по тд.№ 823/2010 г., ТК, ІІ т.о., Решение № 164 от 28.05.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 66/2012 г., ГК, ІІ г.о., Решение № 217 на ВКС по гр.д.№ 761/2010 г, ГК, ІV г.о., всички постановени по реда на чл.290 ГПК, доколкото в тях е обсъждано задължението на съда по чл.12 ГПК и чл.235 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подложат на изясняване, като обсъди всички доказателства и доводите на страните. Вярно е, че така обсъденият в цитираните решения въпрос на процесуалното право е поставен от касатора, но данните по делото не налагат извод, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, доколкото необсъдени са останали възраженията му за покачване на финансовата стабилност на длъжника през 2014 г., които се явяват неотносими към спора предвид обстоятелството, че именно в тази година попада предложената от него начална дата на неплатежоспособността на търговеца.
С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Водим от горното състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 469 от 16.07.2014 г. по т.д.№ 494/2014 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: