7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 506
гр. София, 15.04.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1547 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. на РБ и Д. П. М. против решение от 11.11.2014 г., постановено по гр.д.№ 247/2014 г. от състав на Окръжен съд – Монтана.
К. жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди на две правни основания: от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление /чл.2,ал.1, т.3/ и поради незаконно задържане под стража /чл.2,ал.1,т.1 от ЗОДОВ/. По иска с правно основание чл.2,ал.1,т.1, предл.1 от ЗОДОВ, съдът е приел, че е предявен като отделен, на самостоятелно правно основание, но във връзка с воденото срещу ищеца наказателно преследване по обвинение в извършване на престъпление, по което същият е оправдан. Съдът е приел, че при взета мярка за неотклонение „Задържане под стража” и изменението й в по-лека и отменянето й като последица от постановената оправдателна присъда по отношение на обвиняемия – ищец в първоинстанционното производство, не следва да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди самостоятелно на това правно основание, тъй като обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл.2, т.2, пр.1 и пр.2 /т.3 по сега действаща разпоредба – изм. Д.в.бр.98/20102 г./ от ЗОДОВ включва и обезщетението от незаконно наложената мярка „задържане под стража”,а обезщетението за имуществени вреди се присъжда самостоятелно. В тази връзка, съдът е приел, че самостоятелно предявения иск на това правно основание е неоснователен. Съдът е приел, че предявения от ищеца против ответника П. на РБ иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ – неимуществени вреди от обвинение от повдигнато обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано/ какъвто е процесният случай/ е основателен за сумата 8 000 лева и го е отхвърлил за сумата до пълния предявен размер. По втория обективно съединен иск, съдът е приел, че предварителното производство и наказателното преследване във връзка с повдигнатите обвинения срещу ищеца в извършването на престъпления, не е приключило в разумен срок, а е продължило повече от 12 години, при което е налице нарушение на чл.5, § 3 от КЗПЧОС. Приел е, че е налице незаконно повдигнато обвинение от органите на прокуратурата, във връзка с което е постановена оправдателна присъда от съда по отношение на ищеца по делото. Прието е, че това незаконно обвинение е причинило на ищеца неимуществени вреди и същите са в причинна връзка с това обвинение, при което са налице изискващите се от разпоредбата на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ предпоставки. По отношение на обема и степента на търпените от ищеца неимуществени вреди и оттук – дължимото му обезщетение за тях, въззивният съд е приел, че няколко от заседанията са отложени поради нередовното призоваване на ищеца като подсъдим по постоянния му адрес, с оглед обезпечаването на защита в съдебното следствие, като в тази насока периодът на наказателното производство в неговата съдебна фаза представлява един разумен срок в сравнение с този на проведеното досъдебно производство. Съдът е приел, че с оглед обстоятелството, че по време на провеждането на досъдебото производство ищецът е живял и пребивавал в [населено място], а не в [населено място], в който са извършени деянията от ищеца и във връзка с които са му повдигнати обвинения за извършени тежки умишлени престъпления, то не са налице като морални вреди за ищеца такива във връзка с променено отношение към него от страна на негови познати. Фактът на повдигнатото обвинение е бил известен на самия ищец-обвиняем и на най-близките му хора. Съдът е приел, че такива неудобни факти не се разгласяват от лицата, по отношение на които те са налице, на обикновени познати лица и поради това не са известни на много хора и оттук е направил извод, че не е налице тази степен на неудобства за ищеца и когато е пребивавал в [населено място]. При определяне на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди въззивният съд е отчел и обстоятелството – осъществяване на престъпна дейност от ищеца по време на предварителното производство по сл.д.№ 41/1998 год. по описа на О. – М., извършване на престъпления, за които му е наложено общо наказание „лишаване от свобода 1 година и осем месеца”. Съдът е приел, че фактът на наказателното производство, по което ищецът е признат за виновен с налагане на наказание „лишаване от свобода”, също е дало отражение върху неговото психично състояние и за степента на търпените неимуществени вреди. При отчитане на горепосочените факти и обстоятелства въззивният съд е приел, че определено при съобразяване с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, за търпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на повдигнатите обвинения по сл.д. № 41/1998 год., по които е оправдан, с влязлата в сила присъда по НОХД № 269/2010 год. на Л. / в сила от 11.11.2010 год. по описа на Л./, размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да бъде 8 000 лева. По отношение на дължимата лихва, съдът е приел, че при деликт, както е приел и първоинстанционният съд, лихвите са компенсаторни, а не мораторни и началният момент на изпадането в забава е датата на увреждането – чл.84,ал.3 от ЗЗД, а в случаите на претендирани обезщетения по чл.2, ал.1,т.3 – от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, като от тази дата е счел за основателно искането за присъждане на лихва.
По изложението на касационните основания на към касационната жалба на П. на РБ.
В двете представени изложения /и двете в рамките на срока за обжалване/ се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК – противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво от съдилищата.
Сочения от П. на РБ правен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на ответника, свързани с предмета на спора и с предмета на въззивното обжалване, като в тази насока се твърди, че въззивният съд не е обсъдил направено с въззивната жалба възражение от ответника, свързано с приложението на чл.5, ал.2 ЗОДОВ, тъй като ищецът по делото в рамките на наказателното производство е напуснал местоживеенето без разрешението на разследващия орган, като по този начин сам е допринесъл за приключването на делото в разумен срок. Съдът е отчел горното обстоятелство, при определянето на размера на дължимото обезщетение, макар да не посочил правното основание така, както се сочи това от касатора в изложението, поради което не е налице соченото противоречие, във връзка с приложението на материалния закон. От друга страна, подобно възражение не е правено от страна на ответника с отговора на исковата молба, като с оглед преклудирането на процесуалните права на ответника, отделен е въпросът, дали това възражение е направено своевременно, тъй като подобно възражение е направено едва с въззивната жалба по делото и е поддържано в хода на въззивното производство, без да е било предмет на спора, очертан с исковата молба и с отговора на ответника по реда на чл.131 ГПК. Независимо от обстоятелството, че възражението относно приложението на чл.5, ал.2 ЗОДОВ е поддържано от представителя на касатора в открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, спора относно приложението на тази правна норма в конкретния случай не е въведен в рамките на преклузивните срокове за това – отговора на исковата молба, поради което, независимо от обстоятелството, че същото е поддържано пред въззивния съд, за него не е съществувало процесуалното задължение да се произнесе по него. В тази насока, соченото като касационно основание произнасяне по съда по процесуалноправен въпрос не е налице.
В изложението се твърди, без да се сочи конкретен правен въпрос, че при определянето на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът е следвало да вземе предвид и другото наказателно производство против ищеца, по което същия е осъден с влязла в сила присъда. От съдържанието на изложението и на касационната жалба може да се направи извод, че се поставя въпрос, следва ли при определянето на дължимото обезщетение да се има предвид и друго осъждане на лицето. Съдът е взел предвид наличието на осъдителна присъда за друго престъпление, като е отразил този факт и го е коментирал в правните си изводи, поради което не е налице соченото противоречие, както и съдът не се е произнесъл по размера на дължимото обезщетение, игнорирайки факта на наличието на осъдителна присъда на ищеца по делото.
По изложението на касационните основания към касационната жалба на ищеца по делото.
Твърди се, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, разрешавайки ги в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По поставените правни въпроси, относно дължимостта на отделно обезщетение за наложената мярка „задържане под стража” в случаите, когато тя не е отменена, а е законно следствие от постановяването на оправдателна присъда, съдът се е произнесъл, като е приел, че се дължи общо обезщетение, като при определяне на размера на дължимото обезщетение е отчел обстоятелството на наложената мярка. В тази насока, произнасянето на съда изцяло е съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС, отразена с ТР №3/2005 г. на ОСГК.
По въпроса относно дължимостта на лихвата върху присъденото обезщетение, съдът се е произнесъл, като е присъдил такава върху обезщетението, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда. В тази насока, произнасянето на съда изцяло е съобразено с т.4 на ТР № 3/2005 г., съгласно което тълкуване, при незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва и началния момент на погасителната давност възниква: от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство; от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление, от влизане в сила на решението, с което е оправдано лицето, осъдено на наказание по НК, или е отменено административното наказание – чл. 2, т. 3 ЗОДВПГ, от влизане в сила на определението по чл. 433, ал. 3 НПК, когато въззивният съд отмени, приложените от първоинстанционния съд принудително лечение или принудителни медицински мерки – чл. 2, т. 4 ЗОДВПГ, от влизане в сила на въззивното решение, с което се отменя решението на първоинстанционния съд за налагане на административна мярка – чл. 2, т. 5 ЗОДВПГ, от влизане в сила на определението, с което е отменена мярката „задържане под стража“.
По въпроса, при определянето на обезщетението да се има предвид времетраенето на процеса, в т.ч. и в съдебната му фаза, ако той е протекъл извън разумните срокове за това, съдът е приел, че наказателното производство не е приключило в разумен срок, а е продължило повече от 12 години, при което е налице нарушение на чл.5, § 3 от КЗПЧОС, като при определянето на обезщетението е взел предвид това, като е намалил обезщетението единствено въз основа на обстоятелството, че ищецът сам се е поставил в положение, неколкократно съдебните заседания по делото да бъдат отлагани, т.е. това е настъпило предвид неговото поведение. В тази насока съдът не е отрекъл необходимостта при определянето на обезщетението да се има предвид времетраенето на процеса, в т.ч. и в съдебната му фаза, ако той е протекъл извън разумните срокове за това. В тази насока, съдът е съобразил задължителната съдебна практика – ТР І3/2005 г. на ОСГК, като не е налице касационното основание, сочено от касатора по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въпросът, следва ли да се има предвид наличието на друго осъждане на ищеца, по друго дело, при определяне размера на дължимото обезщетение, се поставя като разрешен от въззивния съд в противоречие с възприетото от ВКС с решение № 112/2011 г. по гр.д.№ 372/2010 г. на ІV гр.отд. С това решение е прието, че съдебното минало на ищец по иск със същото правно основание безспорно следва да се има предвид при определянето на обезщетението, но не и деяния, за които е постановена оправдателна присъда. В конкретния случай, съдът е отчел не друга оправдателна присъда, а присъда по друго наказателно дело, по което ищецът е осъден с влязла в сила присъда и то на наказание „лишаване от свобода”. Отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване по цитираното решение № 112/2011 г. по гр.д.№ 372/2010 г. на ІV гр.отд. не е идентичен с отговора на правния въпрос, даден с обжалваното въззивно решение, поради което и липсва соченото противоречие, като касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Правния въпрос, свързан с процесуалното нарушение на съда /както се твърди от касатора/, във връзка с назначаването на съдебно – счетоводна експертиза, която да даде заключение за размера на лихвата за забава върху дължимото обезщетение би бил относим, на първо място, ако съдът не бе присъдил лихва върху обезщетението, както и на второ място, ако мотив за това би бил липсата на доказателства за размера на лихвата за забава. И по двата въпроса съдът не се е произнесъл, тъй като е присъдил лихва за забава, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, поради което така поставен, процесуалноправния въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК.
По поставения въпрос относно дължимите разноски, съдът е приел, че в полза на ищеца – въззиваем по отношение жалбата на ответника – въззивник, не следва да се присъждат разноски, тъй като неговата жалба е неоснователна, както и частичната оснвателност на жалбата на въззивника- ответник. Въпросът е поставен, без да се сочи в каква насока произнасянето от страна на въззивния съд е при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, като освен това процесуалния ред за изменение на съдебното решение в частта за разноските е друг.
Твърди се, че „поставения в т.7 /от изложението/ правен въпрос е разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика, като т.7 на правни въпроси от изложението липсва, поради което не следва да се обсъжда сочено противоречие.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания по допустимостта на касационното обжалване и по двете касационни жалби.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.11.2014 г., постановено по гр.д.№ 247/2014 г. от състав на Окръжен съд – Монтана.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.