6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 498
гр. София, 15.04.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1725 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. М. Х. и М. М. И. – ищци по делото, конституирани като наследници на починалия в хода на производството ищец, както и на ответника по делото – [фирма], против решение № 19038/09.12.2014 г., постановено по гр.д.№ 6703/2014 г., по ІІ”А” въззивен състав на Софийски градски съд.
С писмени отговори, страните си оспорват взаимно жалбите.
К. жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.200 КТ, като е счел същия за основателен за сумата от 6000 лева. Съдът се е произнесъл по спора между страните, въведен с въззивните жалби и само по отношение на който въззивният съд следва да се произнесе – обстоятелството относно справедливия размер на имуществената отговорност на работодателя, респ. върху факта дали това заместващо обезщетение трябва да бъде намалено поради съпричиняване на вредоносния резултат от работника, действащ при груба небрежност, както и поради факта дали със заплатената сума от 1700 лв. работодателят е обезщетил причинените неимуществени вреди на пострадалия работник при настъпване на процесната трудова злополука и дали изживените болки и страдания от ищцата вследствие на извършената втора наложителна оперативна манипулация са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука или са породени от други обстоятелства, вкл. и от неспазване на предписания режим на лечение след първоначалното наместване на ставите на ръката. При обсъждане размера на паричното обезщетение, въззивния съд е преценил естеството и интензивността на отрицателните изживявания на пострадалия, както и възрастта на увреденото лице, ръководейки се от обществения критерий за справедливост към момента на възникването на правото на обезщетение. Съдът е приел, че след настъпване на злополуката ищцата е получила счупване на двете кости на предмишницата в областта на гривнената става с разместване, като първоначално е било предприето консервативно лечение – закрито наместване и гипсова имобилизация за 30 дни. Съдът е приел, че болките и страданията са продължили през периода на възстановяване – по-интензивни през първите месец и половина-два и с постепенно затихване към края на периода. Съдът е приел, че втората оперативна интервенция и последвалите физически неудобства, болки и страдания не са присъща, закономерна, естествена, адекватна последица (в необходимата причинно-следствена връзка) с процесното внезапно травматично увреждане, признато от компетентния административен орган с Разпореждане № 14592/21.06.2012 г. за трудова злополука, тъй като е установено чрез пълно и главно доказване от ищцата,че вторичното разместване на костите представлява нормално, медицинско усложнение при лечението на фрактурата на дясната гривнена става, т.е. че е в причинно-следствена връзка с процесното травматично увреждане. Съдът е приел, че твърденият ексцес не е установен в процеса на доказване от ищцата по несъмнен начин с годни доказателствени средства, поради което работодателят носи обезпечително-гаранционна отговорност единствено за болките и страданията, преживени от ищцата вследствие на процесното травматично увреждане, които не са свързани с повторната оперативна манипулация. В. съд е приел, че с оглед на продължителността, интензивността на болките и страданията, изпитвани от ищеца, както и с оглед на обстоятелството, че в зряла работоспособна възраст ищцата е загубила за този период своята работоспособност и е била принудена да търпи затруднения и лишения при осъществяване на битовите си потребности, следва да му бъде определено заместващо обезщетение в размер на 6000 лв. При определянето на този размер, съдът е взел предвид и обстоятелството, че с течение на времето травмата е отшумяла. Съдът е приел, че в конкретната ситуация ищецът е действал при небрежност, която обаче не притежава предвидения в чл. 201, ал. 2 КТ квалифициращ признак на груба небрежност, тъй като последната е налице тогава, когато работникът или служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици, предвиждал е абстрактната възможност да бъде причинено увреждането, но е смятал, че е способен да ги предотврати. В това се изразява неговата груба небрежност, самонадеяното му поведение, неговата нереална субективна представа за обективната действителност. Съдът е приел в настоящия казус, че пострадалият работник е действал изключително в интерес на работодателя, като процесната трудова злополука е настъпила по път за работа – при падане на улицата. Съдът е приел, че основанието за заплащане на сумата от 1700 лв. не представлява обезвреждане на настъпили неимуществени вреди, причинени от процесната трудова злополука, поради което предявеният главен иск трябва да бъде уважен за сумата от 6000 лв., а отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 10000 лв.
По изложението на касационните основания на ищците по делото.
Сочи се правен въпрос, който според касаторите е разрешен при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, като в насока на твърдението за допустимост на касационното обжалване се представят решения на ВКС, представляващи задължителна съдебна практика, поради което следва да се приеме, че касаторите се позовават на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочения правен въпрос, който според касаторите е разрешен при горната предпоставка относно допустимостта на касационното обжалване е, какво следва да съобрази въззивния съд при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, за да бъде удовлетворен обществения критерий за справедливост, при обосноваване на причинно-следствената връзка между травмите и вредите и следва ли обстоятелствата да са посочени конкретно, както и размера на вредите. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Останалите доводи в изложението представляват оплаквания по съществото на спора, както и доводи във връзка с доказателствата по делото, които съдът е обсъдил, но не е приел от фактическа страна за установено по фактите така, както ищците /респ. ищецът, до неговата смърт/ са обосновали своето искане. Тези твърдения касаят обосноваността на съдебното решение, т.е. проверка на данните по делото и фактите, които установяват те, която проверка не може да се извърши в производството по чл.288 ГПК.
По изложението на касационната жалба на ответника по делото.
Сочи се процесуалноправен въпрос, относно задължението на съда да спре делото при смърт на една от страните, както и относно процесуалната му възможност да извършва процесуални действия при смърт на една от страните и спиране на делото. Така поставения въпрос е неотносим към спора, на първо място, защото производството по делото не е било спирано, като на следващо място, защото в съдебното заседание, в което на съда е станало известно обстоятелството, че ищецът е починал, неговия адвокат пълномощник е представил данни за настъпването на смъртта, наред с това е представил и доказателства за законните наследници на починалия ищец, както и пълномощно от тях, с което е упълномощен по делото. Всички тези обстоятелства са довели съда до извод, че не са налице основанията за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.2 ГПК, тъй като смисълът на спирането на това основание е, страните, респ. наследниците на починалата страна да бъдат конституирани като страна в процеса, като съдът действува и служебно в тази насока, т.е. събира сам доказателства за наследниците на страната и техните адреси. Тъй като последните обстоятелства са станали известни на съда в момента на узнаването му и за факта на смъртта на ищеца, за него не е съществувало задължението за спира производството по делото, чиято цел е именно конституирането на наследниците па починалия ищец. В този смисъл е и трайната и единна практика на ВС и ВКС по приложението на цитираната по-горе разпоредба.
Сочи се правен въпрос, разрешен според касатора в противоречие с практиката на ВКС, а именно, ако пострадалия сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява ли вредата. Съдът не е отрекъл обстоятелството, че ако пострадалия сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. Напротив, обсъдил е възражението на ответница в тази насока, но е приел с оглед фактите по делото, че пострадалия не се е поставил в ситуация на повишен риск, доколкото същия е паднал на улицата, по време на път за работа. Съдът е обсъдил обстоятелствата по делото и е приел, че не съществуват данни това падане да е било резултат от каквито и да е действия от страна на ищеца, поставили го в ситуация на повишен риск. В тази насока липсва противоречие с постоянната и трайна практика на ВКС, че при данни, че пострадалия сам се е поставил в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата.
Тъй като и по жалбите на двете страни в процеса не са налице касационните основания по допустимостта на касационното обжалване, то разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19038/09.12.2014 г., постановено по гр.д.№ 6703/2014 г., по ІІ”А” въззивен състав на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.