1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 507
гр.София, 15.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1691/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на П. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2352 от 17.12.2014 г. по гр.д.№ 2223/ 2014 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 14258/ 2012 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на М. Г. П. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 20 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършване на престъпления, за които е оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 2734/ 2006 г. на Софийски градски съд, със законната лихва върху тази сума от 14.06.2011 г. до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от 85 000 лв искът е отхвърлен .
Касационна жалба от ищцата М. П. не е подадена, а П. обжалва решението само в осъдителната по отношение на нея част, поради което в отхвърлителната част въззивното решение е влязло в сила.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК П. повдига процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Освен това релевира материалноправен въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, по който счита, че има противоречива практика на съдилищата.
Ответната страна, М. П., не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи иска отчасти, въззивният съд е приел за установено, че срещу ищцата е било образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл.219 ал.4 НК, взета й е мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер 5 000 лв. Повдигнатото й е обвинение на 01.07.2005 г., образувано е НОХД № 2734/ 2006 г. по описа на СГС, приключило с оправдателна присъда. По протест на прокурора присъдата е проверена и потвърдена от въззивния съд с решение от 16.05.2011 г., в сила от 14.06.2011 г. Във връзка с провежданото спрямо нея наказателно производство, ищцата е била отстранена от длъжност началник на М. С. и й е забранено да напуска територията на България. Тя търпяла сериозни негативни психически страдания, дискредитирано било доброто й име в професионалната й среда и в общественото и обкръжение. Засегнато било и физическото й състояние, като претърпеният стрес е съпричиняващ фактор за възникнало онкологично заболяване. Предприетото срещу нея наказателно преследване е придобило широка разгласа в медиите, но за вредите от това ответникът не отговаря, доколкото разгласата не се дължи на поведение на негови длъжностни лица. Като е отчел тези обстоятелства, продължителността на наказателното производство и тежестта на повдигнатото обвинение, съдът счел, че обезщетение от 20 000 лв е справедливо за понесените от ищцата неимуществени вреди.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Размерът на обезщетението е определен при спазване на указанията, дадени с Постановление на Пленума на ВС № 4 от 1968 г., а решението е мотивирано според изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС. При присъждане на обезщетението са съобразени установените по делото обстоятелства, които са релевантни за определянето на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите на обжалваното решение. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение, нито фактически е достигнал до такъв резултат. Напротив, съдът е посочил, че обезщетение не се дължи за вредите от разгласа на обвинението, които не стоят в причинна връзка с поведението на длъжностни лица на ответника. Независимо дали този извод е правилен (такава преценка не може да бъде направена в производството по чл.288 ГПК), то очевидно съдът не е приел, че може да присъди обезщетение за вреди, които не се явяват пряка последица от повдигнатото и поддържано обвинение.
Материалноправният въпрос също обуславя въззивното решение, но не се установяват твърденията на касатора, че се разрешава противоречиво от съдилищата. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, извод за наличие на противоречива практика може да се направи само при различно разрешаване на един и същ правен въпрос в две влезли в сила решения, като касаторът е този, който следва да представи доказателства за това. П. се позовава на решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 78/ 2011 г., ІІІ г.о., по гр.д.№ 1179/ 2012 г., ІV г.о, по гр.д.№ 170/ 2011 г., ІІІ г.о. и по гр.д.№ 593/ 2011 г., ІV г.о., както и на решение на Софийски апелативен съд по гр.д.№ 3761/ 2013 г. Последното не е представено по делото с доказателства, че е влязло в сила, поради което, по смисъла на цитираното Тълкувателно решение, не е годно да обоснове извод за наличие на противоречива практика. Решенията на Върховния касационен съд, на които касаторът се позовава, са влезли в сила, но те не разрешават поставения въпрос по противоположен начин, в сравнение с обжалваното въззивно решение. Противоречие между влезли в сила съдебни актове относно приложението на критерия „справедливост” при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение може да бъде изведено, само ако при идентично обвинение и взети по него мерки, както и при идентични последици в емоционалната сфера на незаконно обвиненото лице, са присъдени съществено различаващи се по размер обезщетения. Случаят не е такъв, тъй като от представените решения на Върховния касационен съд, само това по гр.д.№ 78/ 2011 г., ІІІ г.о. касае хипотеза на неоснователно обвинение срещу лице, заемащо висша държавна длъжност. При него обаче наказателното преследване е продължило значително по-кратко (малко повече от една година), така че разликата в размера на присъдените обезщетения по това дело и по настоящето е обективно обусловена, а не е израз на противоречива практика. Останалите представени от касатора решения на ВКС не са постановени при сходни фактически предпоставки (неоснователно обвинените лица не са заемали ръководна държавна длъжност, със съответното засилено обществено внимание, нито е установено влошаване на физическото им здраве в причинна връзка от наказателно преследване). Поради това не може да се приеме, че тези решения, съпоставени с обжалваното, обективират наличие на противоречива съдебна практика.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2352 от 17.12.2014 г. по гр.д.№ 2223/ 2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: