4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
София, 20.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 6491 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на О. п. в [населено място] чрез прокурор Б. М., против въззивното решение № 1102 от 12 юни 2014 г., постановено по в.гр.д. № 49 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 4135 от 1 ноември 2013 г., постановено по гр.д. № 9963 по описа на районния съд в гр. Пловдив за 2013 г. за осъждане на прокуратурата да заплати на Н. И. П. от [населено място] сумата от 500 лева обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие водено срещу П. наказателно производство, в което той е признат за невинен и оправдан, ведно със законната лихва от 19 март 2013 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради необоснованост. Твърди се, че в процеса не е доказано ищецът да е претърпял стрес и безпокойство, причинени само от действията на прокуратурата. Не е отговорено на довода на прокуратурата във въззивната й жалба, че първата инстанция не е разграничила ясно по кое от водените срещу ищеца наказателни производства се приема да са настъпили твърдените вреди. Постановеното решение е в противоречие с практиката на съдилищата и нееднаквото решаване на въпроса за размера на присъдено обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Сочи се и че съдът не е обсъди всички събрани по делото доказателства и е нарушен чл. 235, ал. 2 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се търси допускането му в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът Н. И. П. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. А. А., в отговор на касационната жалба заявява, че касационната жалба е недопустима по присъденото обезщетение в размер на 500 лева.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение съдът приема първоинстанционното решение в осъдителната му част за правилно и законосъобразно и препраща към мотивите му съгласно чл. 272 ГПК. В първоинстанционното решение, на основание доброволното предаване от страна на ищеца на 370 бр. кутии цигари без бандерол и заявеното от него, че стоката е негова и воденето на наказателно производство срещу него, което завършило с оттегляне на въззивен протест, е прието наличието на елементите от фактическия състав на чл. 2, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата. Предвид продължителността на наказателното производство от около девет месеца и промените в отношението на околните към ищеца и изживените негативни емоции, е прието, че той е претърпял неимуществени вреди, но във връзка с предходни осъждания на ищеца се приема, че увреждането е с много по-нисък идентитет, както и че доброволното поемане върху себе си на вината за намерените стоки съставлява действие, с което ищецът е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение, в следствие на което обезщетението се намалява със 75%. При справедлив размер на обезщетението от 2000 лева и предвид установеното съществено съпричиняване, на ищеца са присъдени 500 лева и искът е отхвърлен за горницата до предявения размер от 19 хиляди лева.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като касаторът не е ангажирал общото основание за допускане на касационното обжалване.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на съдилищата, като е постановил решение противно на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК и при несъобразяване на изискванията на чл. 52 ЗЗД и съдебната практика, както и необоснованост на извода, че неимуществените вреди са в резултат само от воденото досъдебно производство. Поставените проблеми са по същината си основания за касационно разглеждане, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК. Посочените по този начин твърдения са извадени извън контекста на процесния спор, а съгласно задължителното разрешение, разтълкувано от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който представлява общото основание за допускане на касационното обжалване, е по обусловил изхода на спора правен въпрос. Заявените оплаквания са посочени принципно, без да е ясно кое твърдение на страните, своевременно въведено в процеса, е било пренебрегнато или неправилно тълкувано от съда в хипотезата на чл. 235, ал. 2 ГПК, кои обстоятелства са били пренебрегнати при преценката на справедливия размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД и кои вреди според касатора не са резултат от воденото наказателно производство. Допълнително се сочи, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС е постановил решение без да изложи собствени мотиви в противоречие с т. 19 на ТР № 1/2000 г., ОСГК и постановени решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. При това твърдение касаторът е пропуснал да съобрази различния правен ред, при условията на който е постановено соченото ТР № 1/2000 г., ОСГК, както и възможността, която чл. 272 ГПК от 2007 г. предоставя на въззивния съд. Действително, както е посочено и в представената от касатора съдебна практика, тази процесуална възможност за въззивния съд не го освобождава изобщо от задължението му да изготви собствени мотиви, а в случая пределно лаконично въззивният съд е приел първоинстанционното решение за правилно и съответно на закона, без да изложи собствени съображения по оплакванията във въззивната жалба на касатора. Същевременно, както самият касатор основателно е посочил в „допълнение към касационна жалба”, заявеният от него недостатък на въззивното решение съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но подобно оплакване, извън поставения въпрос, целящ допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид представената обвързваща съдебна практика (и както самият касатор изрично сочи в молба вх. № 20078 от 11 юли 2014 г., „в допълнение към изложените съображения по допустимост на касационното обжалване”, а не е заявено оплакване по реда на чл. 281, т. 3 ГПК), не се сочи в касационната жалба и по този начин поставеният въпрос не е свързан с касационните оплаквания и, следователно, не може да доведе до допускане на касационното обжалване. Накрая е заявено, че въззивният съд не е дал отговор на направените възражения и доводи, съдържащи се във въззивната жалба, което представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е довело до неправилност на решението. Ясно е, че и тук не е поставен правен въпрос съобразно критериите на ТР № 1/2009 г., поради което и последното позоваване на касатора (имащо характера на касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК) не може да се приеме за заявяване на правен въпрос по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тъй като касационният съд не може да допусне касационното обжалване по правен въпрос, който е обусловил изхода на спора, но не е поставен от касатора, то в случая липсва основание за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1102 от 12 юни 2014 г., постановено по в.гр.д. № 49 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2014 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: