1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 543
гр.София, 21.04.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1448 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба Б. В. П., чрез адв. Р. И. Б., срещу въззивно решение №497/17.12.2014г., постановено по възз.гр.д.№630/2014г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение №153/19.06.2014г. по гр.д. №580/2013г. по описа на РС – Бяла Слатина. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от ищеца [фирма] – София срещу ответника Б. В. П., иск с правно основание чл.207 ал.1 т.2 КТ, за заплащане на сумата 35 050,69лв. /стойност на установени при извършена отчетническа дейност липси/ и за мораторна лихва в размер на 10 787,58лв.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и се моли за неговата отмяна.
В представеното изложение по чл.284 ал.1 т.3 ГПК допускането на касационния контрол се търси в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните групи въпроси /уточнени от състава на ВКС, съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. ОСГТК/, а именно:
Първата група са въпросите за задължението на съда да обсъди всички релевантни факти и доказателства по делото и за разпределението на доказателствената тежест в производството по иск с правно основание чл.207 КТ. Втората група въпроси се отнасят до начините и средствата за доказване на вредата по несъмнен начин; установяването на движението на стоките; дали за установяването на липсите са необходими първични счетоводни документи; считат ли се за установени липсите, ако те не са заведени в счетоводната система на работодателя. На трето място, се поставя въпросът – при предявен иск по чл.207 ал.1 т.2 КТ, в какъв документ трябва да е уредено задължението на работника или служителя да събира, съхранява и отчита парични или материални ценности, за да притежава качеството отчетник – в длъжностната характеристика или в националния класификатор на длъжностите.
Ответната страна по жалбата [фирма] – София, в указания от закона срок, не представя писмен отговор.
Kасационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легимитирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
За да постанови решението си по спора за отговорността на работника за вреди, причинени от отчетническа дейност, въззивният съд е приел, че Б. П. е работил в дружеството-ищец по трудов договор за периода 19.08.2002г. – 23.07.2010г., като от 04.03.2008г. е заемал длъжността „търговски представител”; че същият е бил отчетник по смисъла на чл.207 КТ, т.е. че е бил длъжен да съхранява, опазва повереното му имущество и да отчита финансови средства от продажбите на стоки. Съдът е посочил, че придобиването на качеството материално отговорно лице не зависи от вписването му в длъжностната характеристика, а е достатъчно длъжността, която се заема по трудов договор да съдържа задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя. По делото са приети за установени и доказани липси на материални ценности в размер на 35 050,69 лв., за които ответникът носи имуществена отговорност, тъй като стоките са му били поверени в качеството на отчетник. Счетено е, че П. не е оборил законовата презумпция за причиняване на щетата. Съдът е взел предвид, че липсите са констатирани при извършена ревизия, за която е съставен протокол от 18.06.2010г., независимо че същите не са били включени в счетоводната електронна система на работодателя. При съвкупна преценка на доказателствата по делото и правилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, съдът е направил извод за основателност на иска за ангажиране отговорността на отчетника.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за селектиране на жалбата.
Първата група от въпроси, отнасяща до задължението на съда да обсъди всички релевантни факти и доказателства по делото и правилно да разпредели доказателствената тежест в производството по иска по чл.207 КТ, няма претендираното от касатора значение и не обуславя допускането на касационния контрол. Във връзка с изведените правни проблеми, съдебната практика е константна в разбирането си, че въззивната инстанция / като съд по съществото на спора/ е длъжна да съобрази всички релевантни за спора факти, като отдели спорните от безспорните; да прецени и анализира всички събрани по делото доказателства с оглед спорните факти и да извърши проверката на първоинстанционното решение в рамките на въззивната жалба. В. съд има задължение да обсъди всички относими към предмета на спора доказателства, доводите и възраженията на страните. При иск с правно основание чл.207 ал.1 т.2 КТ съдът следва да съобрази, че доказателствената тежест е възложена на отчетника, както по отношение на обстоятелството, че не е причинил щетата, така и че не я е причинил виновно, тъй като констатацията на една липса обръща тежестта на доказване /в този смисъл са решение № 389 от 18.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1672/2010 г., IV г. о., решение № 260 от 30.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1286/2012 г., IV г. о., и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/. Приетото от окръжния съд по тези въпроси е в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационния контрол на въззивното решение в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Втората група въпроси, отнасящи се „до доказването на вредата по несъмнен начин и установяването на движението на стоките; дали за установяването на липсите са необходими първични счетоводни документи; считат ли се за установени липсите, ако те не са заведени в електронната счетоводна система на работодателя”, са фактически, а не правни. На практика, те изразяват несъгласието на жалбоподателя с преценката на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които обаче не могат да се проверяват в производството по чл.288 ГПК. Както е разяснено с ТР №1/2009г., ОСГТК на ВКС, за да се селектира касационната жалба, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение, посочени в нормата на чл.281 т.3 ГПК.
По следващия проблем в изложението – „при предявен иск по чл.207 ал.1 т.2 КТ в какъв документ трябва да е уредено задължението на работника или служителя да събира, съхранява или отчита парични или материални ценности, за да притежава качеството отчетник – в длъжностната характеристика или в националния класификатор на длъжностите” – също не е налице поддържаното касационно основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като съществува задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено. Например, по поставения от касатора въпрос, в решение №493/23.11.2011г. по гр.д. №586/2011г., IV г.о., решение №1/31.01.2011г. по гр.д.№158/2010г. ІІІ г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че придобиването на качеството отчетник не зависи от вписването му в длъжностната характеристика на работника или служителя / още по-малко от отразяването в националния класификатор на длъжностите/. В този смисъл, релевантни са както доказателства за възложени по трудовото правоотношение отчетнически задължения, така и доказателства за фактически изпълняваната от работника или служителя работа. На следващо място, конкретно за доказването на качеството отчетник с вписване на отчетнически функции в длъжностната характеристика, е прието, че такава характеристика може и въобще да не е издадена. Законодателството ни не поставя към работодателя, като изискване за валидността на трудовото правоотношение, да състави и връчи на работника длъжностна характеристика. Достатъчно е длъжността, която работникът заема по трудов договор, да съдържа като присъщи задължения на работата му действия, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя, за да се приеме, че лицето има качеството на отчетник по смисъла на КТ.
В случая, окръжният съд, на базата на представените по делото доказателства, конкретно е преценил, че в кръга на трудовата функция на Б. П. се включва и задължение по съхраняване, опазване на повереното му имущество и отчитане на финансови средства от продажбите на стоките. С оглед на това е направен извод, че за констатираните липси на имущество следва да се ангажира отговорността му на отчетник.
Цитираното от касатора решение №426/06.08.2010г. по гр.д. №563/ 2009г., ІІІ г.о., на ВКС, е постановено по друг правен въпрос и касае основанието за реализиране на отговорността на работника или служителя за неотчетени командировъчни средства – по чл.357 КТ вр. чл.67 от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина или по чл.207 ал.1 т.2 КТ. Само по отговора на този въпрос решението е задължително за съобразяване от съдилищата и е неприложимо за настоящия спор.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 497/17.12.2014г., постановено по в.гр.д. №630/2014г. по описа на Окръжен съд – Враца.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.