2
определение по гр.д.№ 1685 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 246
София, 24.04.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1685 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Л. Г. срещу решение от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 488 от 2014 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 316 от 09.06.2014 г. по гр.д.№ 107 от 2007 г. на Кюстендилския районен съд за отхвърляне на предявения от Г. Л. Г. против Р. Д. Н. и К. Й. А.-Начева иск с правно основание чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на следните недвижими имоти: 1. едноетажна сграда с идентификатор № 41112.503.4225.2 със застроена площ от 29 кв.м., с предназначение- постройка на допълващо застрояване и 2. едноетажна сграда с идентификатор № 41112.503.4225.3. със застроена площ от 335 кв.м. и с предназначение- постройка на допълващо застрояване, находящи се поземлен имот с площ от 11 845 кв.м., с идентификатор № 41112.503.4225 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-96 от 28.10.2008 г. на Изпълнителния директор на А.-С., находящ се в [населено място], [улица].
В касационната жалба се твърди, че решението на Кюстендилския окръжен съд е неправилно като противоречащо на материалния закон и постановено при допуснати процесуални нарушения- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че е налице противоречие между обжалваното решение и задължителна практика на ВКС /решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 1129 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 183 от 18.06.2012 г. по гр.д.№ 88 от 2012 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 292 от 08.07.2010 г. по гр.д.№ 931 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о.и решение № 368 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 4749 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о./ по следните правни въпроси: 1. Следва ли да се приеме, че постройките, изграден в един имот, са предмет на извършено разпореждане, ако при прехвърлянето на земята те не са били изрично изключени от разпореждането и 2. Следва ли да се приеме, че постройките, изградени в един имот, са предмет на извършено разпореждане по силата на договор за делба, ако в дял на единия от съделителите се поставя поземлен имот, в който има изградени постройки, собственост само на някой от съделителите. Освен това, твърди, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмени отговори от 17.03.2015 г. ответниците по жалбата Р. Д. Н. и К. Й. А.-Начева оспорват същата. Р. Н. претендират за направените пред ВКС разноски за адвокат.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от Г. Л. Г. иск за собственост на две постройки, намиращи се в имот с идентификатор № 41112.503.4225 по кадастралната карта на [населено място] /стар имот с пл. № 7277 по кадастралния план на града/, въззивният съд е приел, че Г. Г. не е придобил тези постройки нито по силата на нотариалния акт за продажба № 152 от 21.12.2001 г., нито по силата на договора за доброволна делба от 02.09.2002 г., нито по приращение на основание чл.92 ЗС.
Така постановеното решение не противоречи на приетото в посочените от касатора решения на ВКС:
1. В решение № 529 от 09.07.2010 г. по гр.д.№ 1129 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. е даден отговор на въпроса дали намиращи се в поземлен имот постройки се считат прехвърлени на купувача по договора за прехвърляне на поземления имот, ако в този договор е бил описан само поземления имот. Тоест, решението касае хипотеза, в която собственикът на застроен поземлен имот прехвърля собствеността върху имота, без в договора да посочва дали прехвърля и намиращите се в имота постройки. Приетото в това решение на ВКС е напълно неотносимо към настоящия случай, в който не се касае за прехвърляне на целия застроен поземлен имот, а за прехвърляне на конкретно посочени в договора за продажба от 21.12.2001 г. постройки в поземления имот и на ид.ч. от този имот.
2. В решение № 183 от 18.06.2012 г. по гр.д.№ 88 от 2012 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че освен ако не е уговорено друго, прехвърлянето на земята прави купувачът собственик и на всичко изградено в нея. Обжалваното решение на Кюстендилския окръжен съд не противоречи на това решение на ВКС. В съответствие с решението на ВКС в това решение е прието, че прехвърлянето на ид.ч. от поземления имот, извършено с договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 152 от 21.12.2001 г., не е направило ищеца Г. Г. собственик на процесните две постройки, тъй като в този договор е уговорено друго: изрично е посочено само кои от намиращите се в поземления имот постройки и колко ид.ч. от този поземлен имот се прехвърлят на ищеца.
3. В решение № 292 от 08.07.2010 г. по гр.д.№ 931 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. е прието, че при доброволна делба на съсобствено дворно място, в което се намират няколко съсобствени на страните по договора сгради, решаването на въпроса дали всички или само някои от намиращи се в мястото сгради са предмет на делбата заедно с дворното място, следва да се разреши чрез тълкуване на договора за доброволна делба. По това дело, след като е тълкувал действителната воля на страните по договора за доброволна делба, ВКС е приел, че предмет на този договор са били дворното място и намиращата се в него производствена сграда /цех за пакетиране на кафе/, но не и намиращата се в същото дворно място съсобствена жилищна сграда, която не е била изрично посочена и описана в договора за делба. Това решение на ВКС също е неотносимо към настоящия случай, който касае различна хипотеза: процесните две сгради, намиращи се в поземления имот /имот пл.№ 7277/, който по силата на договора за доброволна делба от 02.09.2002 г. е бил предоставен в дял на ищеца Г., не са били съсобствени между страните по договора за доброволна делба, а са собственост само на ответниците Начеви по силата на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 66 от 26.09.2001 г. и тъй като не са били прехвърлени на ищеца Г. с договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 152 от 21.12.2001 г. Тъй като не са били съсобственост между страните по договора за доброволна делба, тези сгради не са можели да бъдат предмет на този договор, чиято цел е била ликвидирането на съсобствеността върху мястото и изградените върху него съсобствени на страните сгради. Дори да са били предмет на този договор, ищецът Г. не би могъл да придобие собствеността върху процесните две сгради, тъй като в този случай ще се касае не за делба на съсобствени имоти, а за прехвърляне на собственост върху недвижими имоти от собственик на трето лице, за което чл.18 ЗЗД изисква нотариална форма за действителност, която при договора за доброволна делба от 02.09.2002 г. не е спазена.
4. В решение № 368 от 07.07.2010 г. по гр.д.№ 4749 от 2008 г. на ВКС, Четвърто г.о. е даден отговор на въпроса за наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищците по иска осъществяват фактическа власт върху спорния имот. Този въпрос е напълно неотносим към настоящото дело, по което не е предявен отрицателен установителен иск за собственост, а иск по чл.108 ЗС и по което не е поставян и не е разглеждан въпроса за наличието или липсата на правен интерес от предявяването на иска по чл.108 ЗС, поради което няма как да е налице противоречие между обжалваното решение и посоченото по-горе решение на ВКС, Четвърто г.о.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение /така както бе разяснено това основание в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС/, тъй като поставените от касатора правни въпроси касаят тълкуването на нормите на чл.20 от ЗЗД и чл.92 ЗС, по приложението на които има многобройна и последователна практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяна на тази практика.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Кюстендилския окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата Р. Н. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 488 от 2014 г. на Кюстендилския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Л. Г. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, чрез адв.Д. Д. да заплати на Р. Д. Н. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.3, чрез адв.А. И. на основание чл.78 ГПК сумата 500 лв. /петстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.