6
определение по гр.д.№ 1768 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 263
София, 04.05.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1768 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. П. И. и Ж. И. И. срещу решение № 18815 от 03.12.2014 г. по гр.д.№ 1567 от 2014 г. на Софийския градски съд, II-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение от 07.11.2013. по гр.д.№ 15673 от 2008 г. на Софийския районен съд, 61 състав за отхвърляне на предявения от П. П. И. и Ж. И. И. срещу Ц. Х. К. и Д. И. К. иск за делба на следния недвижим имот: апартамент № 111, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес].
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдят, че е налице противоречие между обжалваното решение и посочена от тях задължителна практика на ВКС /ППВС № 6 от 1974 г., решение № 92 от 27.07.2010 г. по т.д.№ 733 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо т.о., решение № 633 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1369 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., определение № 539 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 993 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 17 от 27.01.1998 г. по гр.д.№ 444 от 1997 г. на ВС, 5-членен състав/ по следните правни въпроси: 1. Добросъвестни владелци ли са лица, установили владение върху имота на основание нищожния договор на своите праводатели, 2. Лишават ли владелеца от неговата добросъвестност следните предприети от собствениците действия: предявяването на иск за делба срещу праводателите на владелеца, предявяването на искане за издаване на заповед по чл.128ж ГПК /отм./ срещу владелеца, изпращането на нотариална покана до владелеца или плащането на данъците за имота от собствениците, 3. Прекъсва ли придобивната давност иск за делба на имота, който е предявен не срещу настоящите владелци на имота, а срещу техните праводатели, 4. Прекъсва ли придобивната давност плащането на данъци за имота от собственика и 5. Правилно ли е решение на въззивен съд, в чиито мотиви има съществено противоречие. Освен това, касаторите считат, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 16.02.2015 г. ответниците по жалбата Ц. Х. К. и Д. И. К. оспорват същата. Претендират за направените разноски по делото пред ВКС.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск за делба, въззивният съд е приел, че между страните не е налице съсобственост, а ответниците по делото Ц. К. и Д. К. са собственици на целия процесен апартамент: 2/10 ид.ч. от него са придобили на основание договор за покупко-продажба от 11.08.1999 г., а останалите 8/10 ид.ч. от него- на основание давностно владение, осъществявано от тях непрекъснато през периода от 11.08.1999 г. до 06.06.2008 г. /датата на предявяване на исковата молба по настоящото дело/. Прието е, че ответниците са могли да придобият апартамента след непрекъснато владение в продължение на повече от 5 години на основание чл.79, ал.2 ЗС, тъй като са добросъвестни владелци по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС- установили са владение върху апартамента на основание, годно да ги направи собственици /договор за покупко-продажба от 11.08.1999 г., сключен в нотариална форма/, без да знаят, че праводателите им Н. К. и К. К. не са били собственици на целия имот, а само на 2/8 ид.ч. от него. Освен това, е прието, че владението на ответниците Ц. К. и Д. К. не е било прекъснато с предявяването на иск за делба срещу техните праводатели Н. К. и К. К., защото решението по това предходно дело за делба не ги обвързва със сила на пресъдено нещо /предвид на това, че Ц. К. и Д. К. не са били нито страна по това дело, нито са правоприемници на страна по делото по смисъла на чл.298, ал.2 ГПК- тъй като продажбата на апартамента от К. на К. /11.08.1999 г./ е извършена преди предявяването на исковата молба за делба срещу К. /17.08.1999 г./. Съдът е прие и че на основание чл.116, ал.1, б.”б” ГПК придобивната давност на ответниците К. не се счита прекъсната с предявяването на искането за издаване на заповед по чл.128ж ГПК /отм./ за предаване на владението, тъй като издадената от първоинстанционния съд срещу тях заповед по чл.128ж ГПК /отм./ е била отменена от въззивния съд и не било установено въз основа на тази заповед да е било отнето владението на К.. Давността не е била прекъсната и с подаването на нотариална покана за освобождаване на имота и плащането на данъци за спорния имот от страна на ищците, тъй като тези действия не са предвидени нито в чл.116 ЗЗД, нито в изрична разпоредба на ЗС като водещи до прекъсване на придобивната давност.
С оглед на тези мотиви на съда в обжалваното решение по поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси настоящият състав на ВКС приема следното:
1. Първия поставен правен въпрос /добросъвестни владелци ли са лица, установили владение върху имота на основание нищожния договор на своите праводатели/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който може да обуслови допускане на касационното обжалване, тъй като не е основал изводите на съда в обжалваното решение: В. съд е приел, че ответниците Ц. К. и Д. К. са добросъвестни владелци, не защото са установили владение въз основа на нищожен договор на своите праводатели, а защото са установили владение върху имота въз основа на договора за покупко-продажба от 11.08.1999 г., който е действителен /тъй като договор за прехвърляне на чужда вещ не е нищожен/ и без да знаят, че праводателите им по този договор Н. и К. К. не са собственици на целия имот.
2. Вторият поставен въпрос /лишават ли владелеца от неговата добросъвестност следните предприети от собствениците действия: предявяването на иск за делба срещу праводателите на владелеца, предявяването на искане за издаване на заповед по чл.128ж ГПК /отм./ срещу владелеца, изпращането на нотариална покана до владелеца или плащането на данъците за имота от собствениците- все действия, извършени след възникване на придобивното основание на ответниците К. за владението на процесния имот/ е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: В него въззивният съд е приел, че предвид разпоредбата на чл.70, ал.1, изр.2 ЗС, след като към момента на възникване на правното им основание за владение /сключване на договора за покупко-продажба от 11.08.1999 г./ ответниците К. са били добросъвестни /не са знаели, че праводателите им К. не са били собственици на целия апартамент/, те се считат за такива и ако по-късно са узнали за това обстоятелство. Приетото в обжалваното решение напълно съответства на задължителната и константна практика на ВКС по приложението на чл.70, ал.1, изр.2 ЗС /например посоченото от въззивния съд решение № 1033 от 06.04.2010 г. по гр.д.№ 11 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/. К. не са посочили друга практика на ВКС, на която приетото в обжалваното решение на СГС да противоречи. Поради това не е налице посоченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, така както бе разяснено това основание в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 на ОСГТК на ВКС, тъй като въпросът касае нормата на чл.70, ал.1, изр.2 ГПК, която е конкретна и ясна и не предполага трудности при нейното прилагане и тълкуване, а постановеното решение напълно съответства на точния смисъл на тази норма и на задължителната практика на ВКС, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на възприетото в съдебната практика тълкуване на тази правна норма.
3. Третият поставен въпрос /прекъсва ли придобивната давност иск за делба на имота, който е предявен не срещу настоящите владелци на имота, а срещу техните праводатели/ също е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но по него също няма противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС: Както в обжалваното решение, така и в задължителната практика на ВКС /например решение № 280 от 24.10.2011 г. по гр.д.№ 344 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 162 от 31.08.2012 г. по гр.д.№ 800 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/ е прието, че придобивната давност се прекъсва с предявяване на иск само срещу владелеца, но не и срещу трети лица. К. не са посочили друга практика на ВКС, на която приетото в обжалваното решение да противоречи. Поради това не е налице посоченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по въпроса има задължителна съдебна практика /посочената по-горе/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.
4. Четвъртият поставен въпрос /прекъсва ли придобивната давност плащането на данъци за имота от собственика/ също е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС. Както в обжалваното решение, така и в задължителната практика на ВКС /например посочените от въззивния съд решение № 376 от 12.03.2013 г. по гр.д.№ 260 от 2012 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944 от 2011 г. на ВКС, Първо г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/ е прието, че придобивната давност се прекъсва само на посочените в чл.116 ЗЗД или на изрично посочените в ЗС и други закони основания /например чл.81 ЗС/ и поради това предявяването на извънсъдебни претенции като изпращането на нотариални покани, плащането на данъци за имота от собственика и др.подобни не смущават и не прекъсват давността. К. не са посочили друга актуална практика на ВКС, на която приетото в обжалваното решение да противоречи. Посоченото решение № 17 от 27.01.1998 г. по гр.д.№ 444 от 1997 г. на ВС, 5-членен състав е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. и като такова представлява незадължителна практика на съдилищата. Доколкото приетото в това решение противоречи на друга съдебна практика по въпроса дали посочените в чл.116 ЗЗД основания за прекъсване на давността са изчерпателно посочени, това противоречие следва да се счита преодоляно с постановяването на задължителната практика на ВКС по този въпрос /посочените по-горе решения по чл.290 ГПК/. Поради това не е налице посоченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по въпроса има задължителна съдебна практика /посочената по-горе/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.
5. Петият поставен въпрос /правилно ли е решение на въззивен съд, в чиито мотиви има съществено противоречие/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК: тъй като не е от значение за настоящото дело, по което няма противоречие между изводите на съда, че отказите от наследство на част от наследниците на бившия собственик на процесния апартамент са нищожни, но не е нищожна сделката, по силата на която останалите наследници, легитимирайки се с тези нищожни откази, са се разпоредили с целия имот- защото в случая се касае за разпореждане с частично чужд имот, което е действителна сделка, която обаче няма вещно-прехвърлително действие относно частта от имота, която не е собственост на прехвърлителите. В този смисъл е и задължителната съдебна практика: решение № 436 от 06.03.2012 г. по гр.д.№ 1315 от 2010 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 233 от 27.07.2010 г. по гр.д.№ 116 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., както и посочените във въззивното решение решения на ВКС.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да бъде допускано.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 900 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18815 от 03.12.2014 г. по гр.д.№ 1567 от 2014 г. на Софийския градски съд, II-Г въззивен състав.
ОСЪЖДА П. П. И. и Ж. И. И. и двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на Ц. Х. К. и Д. И. К. и двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание чл.78 ГПК сумата 900 лв. /деветстотин лева/, представляващи разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.