О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 604
гр. София, 07.05.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2199 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Л. С. против решение от 20.01.2015 г., постановено по гр.д.№ 3668/2014 г. от Софийски градски съд, ІV „д” отд.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са неоснователни, отменил е решението на районния съд, постановено в обратния смисъл и е отхвърлил предявените искове.
Съдът е приел, че основния спорен въпрос между страните е бил дали работодателят е упражнил законосъобразно потестативното си право да прекрати договора на служителя на посоченото със заповед № ТП – 49/29.05.2013 г. – на основание чл. 328, т. 12 КТ – поради обективна невъзможност за изпълнението му. Прието е, че това основание може да се използва тогава, когато е настъпила обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор от страните, по причини, външни за страните по трудовия договор. Причините породили тази нова обстановка произтичат от фактори, независещи от волята на страните, като съдът е приел, че невъзможността за изпълнение на насрещните задължения по трудовото правоотношение е следствие на обективни обстоятелства и основанието по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ обуславя безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните. Когато по една или друга причина от обективен характер не е възможно работникът или служителят да изпълнява тези основни задължения по трудовия договор, за работодателя възниква субективното потестативно право да прекрати трудовия договор с този работник и служител на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Причините, които са породили тази невъзможност трябва да са обективно непреодолими за и от страните. Съдът е приел за безспорно, че за да работи при ответника по трудов договор, на ищеца му е било необходимо разрешение по чл. 45, ал. 1 ППЗДАНС от Д., тъй като работата е в обект от стратегическо значение, но ищецът е изложил твърдения, че Писмо peг. № Д – 1101/21.05.2013 г. на Д., послужило като основание за прекратяване на трудовия договор, с което е удостоверено, че е отнето разрешението на ищеца за работа в стратегически обект на основание чл. 45 ППЗДАНС, е незаконосъобразен административен акт, тъй като с него на основание чл. 46, ал. 1, т. 1 от ППЗДАНС се отнема разрешение за работа с peг. № СГ – 31 – 571/27.02.2012 г., без да са налице основания за това. В. съд е приел, че не може да изследва причините, поради които на ищеца е отнето разрешението за работа в стратегически обект и да извършва инцидентен контрол за законосъобразност на цитираното по – горе писмо на Д. по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, тъй като съобразно чл. 17, ал. 2 ГПК, гражданският съд извършва контрол за валидност на административните актове, а по тяхната законосъобразност се произнася инцидентно само при противопоставяне на такъв акт на страна по делото, която не е била участник в административното производство по неговото издаване и обжалване, каквато не е настоящата хипотеза. Прието е, че съгласно чл. 15, ал. 1 АПК страни в административния процес могат да бъдат административният орган, прокурорът и всеки гражданин или организация, чиито права, свободи или законни интереси са или биха били засегнати от административния акт или от съдебното решение или за които те биха породили права или задължения. От друга страна съгласно чл. 147, ал. 1 АПК, право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. По посочените критерии, съдът е приел, че ищецът, който безспорно е адресат на акта на Д., е страна в административното производство и разполага с правен интерес да обжалва отнемането на разрешението за достъп да стратегическо обект като пряко засегнат по административен ред, тъй като отнемането на достъпа на ищеца категорично засяга законните му права и интереси, защото така се възпрепятства възможността му да изпълнява своите трудови функции. Наличието на тази възможност за защита срещу отнемането на разрешението изключва извършването на инцидентен контрол за нейната материалноправна законосъобразност в рамките на общото исково производство. Без значение за посочената възможност е възражението на ищеца, че не е бил редовно уведомен за писмото преди завеждане на делото.
Съдът е приел въз основа на горното, че фактическата и правна забрана е наложена от оторизиран орган, което задължава работодателят да се съобрази с нея, като работодателя не дължи самостоятелна проверка на причините, поради които изпълнението на договора е станало обективно невъзможно. Достатъчно е работодателят да установи настъпването на този факт, като съдът е приел за релевантно за спора е обстоятелството, че към момента на издаване на процесната заповед, ищецът не разполага с разрешение за достъп до стратегически обект, какъвто е процесното държавно предприятие, което го препятства да изпълнява трудовите си функции.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Първия сочен правен въпрос е процесуалноправен и е свързан със задължението на съда да разгледа всички твърдения, доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства, в тяхната съвкупност. Правния въпрос е поставен във връзка с твърденията на касатора, за нищожност, евентуално незаконосъобразност на административния акт на Д., с който се отнема разрешението на ищеца за работа в обекта на ответното предприятие. Съдът не е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика по този правен въпрос, тъй като е изложил мотиви защо приема, че административния акт не е нищожен, като е приел, че е издаден от оторизиран за това държавен орган, като за пълнота следва да се отбележи, че писмото на Д., с което се уведомява работодателя за отнемането на разрешението за работа в обекта на ищеца по делото не е административния акт /подписано от заместник – председател на Д./, а е изпратено въз основа на взетото решение, за което не се твърди, че не е взето от компетентния за това орган, нито съдът е приел противното. В тази връзка, не е налице касационно основание и по втория поставен правен въпрос, свързан със задължението на съда да се произнесе по валидността на адмнистративния акт, независимо от това, дали същия подлежи на косвен съдебен контрол за законосъобразност, тъй като съдът се е произнесъл по тоз правен въпрос, каквото е и неговото процесуално задължение, в каквато насока е и задължителната практика на ВКС, цитирана от касатора.
Третия правен въпрос касае задължението на работодателя да докаже в процеса по оспорване законосъобразността на прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.12 КТ, че има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Съдът е приел, че разрешението на ищеца за работа в стратегическия обект на работодателя, поради което е и станало невъзможно полагането на труд от страна на работника. Съдът е приел, че административния акт, с който се отнема разрешението на ищеца е валидно и законосъобразно, като на това основание е и приел, че работодателят е доказал предпоставките за прекратяване на договора на цитираното правно основание, т.е. не е приел, че работодателят не следва да докаже същите предпоставки, като не е налице соченото касационно основание в тази насока. В тази насока съдът е съобразил трайната и задължителна съдебна практика, че работодателят не е длъжен да изследва причините, довели до обективната невъзможност на работника да осъществява своите задължения по трудовото правоотношение, като е достатъчно те да съществуват, дори да се дължат на външни на трудовото правоотношение причини, например решение № 218/17.03.2010 г., по гр.д.№ 984/2009 г. на ІІІ гр.отд. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК и др. в този смисъл.
Следващите правни въпроси на касатора, под №№ ІV-VІІ от изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, касаят характера на писмото на Д. до работодателя и представлява ли то административен акт, отговаря ли отразеното в него на обективната истина, доколкото се цели косвен съдебен контрол на административния акт за законосъобразност по чл.17 ГПК. Действително, както разпоредбата на чл.17, ал.2 ГПК, така и задължителната съдебна практика въвеждат задължение на съда да извърши косвен съдебен контрол върху адмнистративен акт, при направено възражение и искане в тази насока от страна в гражданския процес, но само ако страната не е била участник в административното производство и обжалването му. Съдът е приел, че ищецът е бил страна в административния процес, тъй като е страна в административното производство по обжалването на административния акт / не писмото на Д., а актът въз основа на който е изпратено процесното писмо/. Действително, съдът е приел, че ищецът не е бил страна по издаването на акта, тъй като административното производство не е инициирано по негово искане, но е разполагал с правната възможност да обжалва акта, тъй като с него се засягат негови права и е разполагал с правна защита по обжалването на акта, от която той не се е възползувал или поне няма данни по делото за това. Наличието на тази правна възможност за обжалване на административния акт, е довел въззивния съд до извод, че се касае за страна по обжалването на акта, поради което не е налице предпоставката на чл.17, ал.2 ГПК за упражняван на косвен контрол за законосъобразност на административния акт. Правните въпроси се поставят изцяло в контекста на тезата на касатора, че не е страна в административния процес, тъй като не е адресат на акта /визирайки писмото/, като по този правен въпрос съдът не се е произнесъл, като е приел нещо различно и по които правни изводи на съда не се сочи правен и относим въпрос.
Доколкото поставените правни въпроси са неотносими към правния спор, то не е и налице предпоставката на чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване и същото не следва да се допуска.
С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените по делото съдебни разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в размер на 500 лева, представляващи заплатеното от страната адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 20.01.2015 г., постановено по гр.д.№ 3668/2014 г. от Софийски градски съд, ІV „д” отд.
ОСЪЖДА Й. Л. С. съдебен адрес [населено място], [улица], ет., ап. да заплати на Д. п. „Р. о.” сумата 500 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.