3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 281
София, 11.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1587/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Г. В. Г. против решение от 11. 11. 2014 г. по гр. д. № 273/2014 г. на ОС – Монтана. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба Н. Г. К. не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба.
Не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Със същото окръжният съд е потвърдил първоинстанционно решение, с което е признато за установено, по предявения от Н. Г. К. против Г. В. Г. и Л. В. И. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Г. В. Г. и Л. В. И. не са собственици на 1/2 идеална част от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 588 кв.м., нанесен като поземлен имот с идентификатор 48489.12.26 по кадастралната карта на [населено място]. За да постанови този резултат съдът е приел, че за ищците е налице правен интерес от иска, тъй като в предприета от ищцата процедура по снабдяване със скица на имота се е установило, че в кадастралния регистър към одобрената кадастрална карта като собственици на 1/2 идеална част били вписани наследниците на В. С. М. – Г. В. Г. и Л. В. И., както и по съображения, че ответниците са оспорили иска /заявявайки, че приложените към исковата молба доказателства са недостатъчни, за да обосноват извод за възникнало в полза на ищцата право на собственост върху целия имот/ и няма данни да са оказали необходимото на ищцата съдействие за отписването им като съсобственици от кадастралния регистър. При преценка допустимостта на иска се е позовал и на ТР № 8/2013 г., според което правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. При преценка основателността на иска отново се е позовал на ТР № 8/2013 г., според което при предявен отрицателен установителен иск за собственост ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му на собственост, като последният следва да изчерпи всички основания, на които правото му на собственост е могло да се породи. По съществото на спора е приел, че правото на собственост върху имота принадлежи на ищцата, която е придобила 1/2 идеална част на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен между нея и майка й Н. М. Г. с н.а. № 9/92 г., а останалата 1/2 идеална част – по наследство от баща й Г. Н. Г., поч. 24. 06. 1959 г. /който бил признат за собственик на основание Закона за уреждане на собствеността върху общински места дадени или заети за жилища на бездомници с н.а. № 68/55 г./, заплащане и заемане на придадени по регулация части към парцела през 1967 г. и направен от С. Г. Р. отказ от наследството, оставено от родителите й Г. Г. и Н. Г.. Приел е, че ответниците не са се позовали на никакви придобивни основания, нито има доказателства те или наследодателят им В. С. М. да са станали собственици на 1/2 идеална част от процесния имот.
Основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване се сочат както в касационната жалба /точка І/, така и в отделно изложение. Първата група въпроси са свързани с проблема длъжен ли е съдът, при преценка основателността на иска, да обсъди всички доводи на страните, да прецени всички събрани по делото доказателства и релевантните към спора факти, както и длъжна ли е въззивната инстанция при приложение нормата на чл. 272 ГПК да изложи и собствени мотиви – с твърдение, че тези въпроси са решени в противоречие с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Не е налице противоречие с приетото в цитираните от жалбоподателката решения, представляващи задължителна съдебна практика /решение № 235 от 4. 07. 2011 г. по гр. д. № 513/2010 г., ІV г.о. и решение № 324 от 22. 04. 2010 г. по гр.д. № 1413/09г., ІV г.о. и др./. За да прецени основателността на иска, въззивният съд е обсъдил всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и е разгледал всички релевантни за казуса факти. Приел е, че ответниците нито сочат /в отговора на исковата молба или по-късно/ някакво основание за придобиване на 1/2 идеална част от правото на собственост от тях или наследодателя им В. М., нито представят доказателства, даващи основание да се направи извод в горния смисъл. Приел е, че ангажираните от ищцата писмени и гласни доказателства установяват, че тя е изключителен собственик на имота, като е придобила 1/2 идеална част на основание прехвърлителна сделка, а останалата 1/2 идеална част – по наследство, придобиване на имота от наследодателя по ЗУСОМДЗЖБ, влязъл в сила и приложен дворищнорегулационен план и отказ от наследство. Съобразил е и указанията, дадени в ТР № 8/2013г.
Вторият поставен въпрос е свързан с правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК или докладът му е непълен или неточен, с твърдения, че в случая действията на въззивната инстанция противоречат на приетото по този въпрос в ТР № 1/2013 г. Твърдяното противоречие не е налице. В тълкувателното решение, точка 2, е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати процесуални нарушения при докладване на делото и само ако въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат действия по посочване на доказателства, които са пропуснали да извършат поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. В случая, въззивната жалба не съдържа никакви оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото, поради което и въззивният съд не е бил длъжен да извършва действия във връзка с чл. 146 ГПК. От друга страна, ответниците не са въвели твърдения да са собственици на имота или идеална част от него нито в срока за отговор, нито в депозираните по делото писмени становища /обратното, поддържа ли са, че никога не са заявявали собственически претенции към 1/2 идеална част от имота и искът срещу тях е недопустим/.
Третият поставен въпрос е: „Наличието на приключен спор за установяване на кадастрална граница по реда на отменения З. може ли да се приеме като претенция по отношение собствеността върху имот, обосноваваща пасивна легитимация по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК”, като се твърди, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. На първо място, формулировката на въпроса е неясна и неразбираема – същата засяга проблем, свързан със съотношението между иск по чл. 32, ал. 2 З. /отм./ и отрицателен установителен иск за собственост за един и същ имот, но този проблем не е конкретизиран в достатъчна степен. На следващо място, разглеждането на такъв въпрос не би имало никакво значение при преценка основателността на предявения иск, тъй като представеното от ищците решение от 12. 11. 1963 г. по гр. д. № 554/63 г. на Михайловградския РС /с което е отхвърлен предявен от В. С. К. против лицето Г. Н. иск за собственост на парцел І, в кв. 157 по плана на М./ и решение от 23. 01. 1965 г. по дело от 1964 г. на Михайловградския окръжен съд /с което е отхвърлен предявен от В. С. М. против Г. Н. иск за установяване грешка при заснемане на кадастралната основа на парцел І-65/ не се ползват със сила на пресъдено нещо /няма данни ищците да са правоприемници на ответницата по тези дела Г. Н./, не е ясно дали се отнасят за процесния имот и не установяват относими към спора факти /предвид липсата на въведени от ответниците придобивни основания и неотносимост на решенията към въведените от ищцата правопораждащи собствеността й факти/. А и двете решения са постановени преди влизане в сила на З.. В този смисъл, дори да се приеме, че посоченият по-горе правен въпрос е достатъчно ясен и конкретен, същият е неотносим към спора и разглеждането му не би оказало влияние върху изхода на делото.
Поради липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателката Г. В. Г. следва да бъде осъдена да заплати на Н. Г. К. сумата 300 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, направени пред касационната инстанция.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11. 11. 2014 г. по гр. д. № 273/2014 г. на ОС – Монтана.
ОСЪЖДА Г. В. Г. да заплати на Н. Г. К. сумата 300 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: