2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 283
София, 12.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1717/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Е. Н. К. и Д. Н. Г. срещу решение № 1924/15. 12. 2014 г. по гр. д. № 2278/2014 г. на Варненския окръжен съд. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба К. Е. Ц. и Ц. К. Ц. изразяват становище за липса на основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, както и за правилност на същото. Н. Е. Н. и В. П. Н. не изразяват становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 3685 от 10. 06. 2014 г. по гр. д. № 3767/2012 г. на Варненския районен съд, ХІV с-в, с което е отхвърлен предявеният от Е. Н. К. и Д. Н. Г. против В. П. Н., Н. Е. Н., К. Е. Ц. и Ц. К. Ц. иск за делба на масивна жилищна сграда, състояща се от два самостоятелни жилищни обекта: на първия етаж – жилище включващо салон, кухня, всекидневна, две спални, детска стая, баня и тоалетна, ведно с принадлежащите му избени помещения № № 5, 6 и 7 на приземния етаж и припадащите се идеални части от общите части на сградата; на втори етаж – жилище с площ от 110 кв.м. състоящо се от антре, дневна, кухненски бокс, три стаи, баня, тоалетна и две тераси, ведно с принадлежащите му помещения № № 1, 2, 3 и 4 на приземния етаж, ведно с припадащите се идеални части от общите части от сградата, построена в дворно място с площ от 1350 кв.м., представляващо УПИ ІХ-116, в кв. 16 по плана на [населено място].
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че жилищната сграда е собственост само на ответниците К. Е. Ц. и съпруга й Ц. К. Ц..
Приел е, че собствеността върху жилището на втория етаж, ведно с принадлежащите му избени помещения № 1, 2, 3 и 4 в приземния /полуподземен, сутеренен/ етаж, ведно с подпокривното таванско пространство и съответните идеални части от общите части на сградата, е придобита от същите на основание договор за покупко-продажба от 19. 10. 2005 г., сключен с н.а. № 162/19. 10. 2005 г., с който Е. и В. Н. са продали на дъщеря си К. Ц., по време на брака й с Ц. Ц., жилището. Прието е, че прехвърлителите Е. и В. Н. са били придобили собствеността върху продадения обект по давност още през 1984 г., чрез упражнявано от 1973 – 1974 г. /построяването на жилищна сграда от същите в имот собственост на родителите на Е. Н. – Н. Н. и К. Н./ до 1984 г. непрекъснато, явно и безспорно владение, осъществявано със знанието, съгласието и без противопоставянето от страна на собствениците на терена Н. и К. Н.. Прието е, че жилищната сграда е построена с редовни строителни книжа, издадени на името на Е. Н. – позволителен билет /строително разрешение/ № 252 от 22. 03. 71г., строителен протокол от 13. 06. 72г. за даване на строителна линия и ниво, одобрени архитектурни проекти/, но без данни за учредено право на строеж от родителите му – собственици на имота Н. и К. Н.. Е. и В. Н. са продължили да осъществяват владение и след това – до 2005 г., когато са продали втория етаж на дъщеря си. Прието е, че по отношение на К. и Ц. Ц. е осъществено и въведеното от тях евентуално придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС досежно втория етаж – придобиване на имота на 19. 10. 2010 г. и по давност, на основание петгодишно добросъвестно владение, упражнявано от сключване на договора за покупко-продажба.
Относно жилищния обект на първия етаж от сградата, ведно с принадлежащите му избени помещения № № 1, 2, 3 и 4 и припадащите се части от общите части на сградата е прието, че Е. Н. и В. Н. са владяли същия от 1973 г.-1974 г. /построяването на цялата жилищна сграда от същите в имот на родителите на Е. Н., с редовни строителни книжа, издадени на името на Е. Н. – позволителен билет от 252/22. 03. 71г., строителен протокол от 13. 06. 72г. и одобрени архитектурни проекти, но без данни за учредено право на строеж/ до 1977 г., когато са дарили първия етаж на сина си Н. Е. Н., с н.а. № 109/23. 09. 1977 г. От 1977 г. до 1996 г. етажът е владян от Н. Н. и съпругата му М. Н.. На 2. 07. 1996 г., с н.а. № 57/2. 07. 1996 г., етажът е бил продаден от Н. и М. Н. на В. П. В. и владян от последната до 15. 03. 2006 г., когато е бил продаден, с н.а. № 177/2006 г., от В. В. на К. и Ц. Ц.. Последните владеят първия етаж и избените помещения от 15. 03. 2006 г. до настоящия момент. Въз основа на тези фактически изводи е прието, че К. и Ц. Ц. са придобили етажа, ведно с принадлежащите му избени помещения и общи части на сградата, по давност – на основание петгодишно добросъвестно владение, упражнявано в периода 15. 03. 2006 г. – 15. 03. 2011 г. /искът предявен на 16. 03. 2012 г./.
Първата група въпроси, които се извеждат от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК засягат проблеми, свързани с приложението на чл. чл. 79 и 92 ЗС – може ли да се придобие по давност незаконна постройка и дали собственикът на земята е собственик по приращение и на незаконно построената върху терена сграда, а вторият въпрос е процесуалноправен – има ли право въззивната инстанция да разгледа възражение за придобивна давност, което не е разгледано от първоинстанционния съд и не е обсъждано в мотивите към решението му. Твърди се, че отговорът на тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Разглеждането на поставените материалноправни въпроси не би било от решаващо значение при преценка основателността на иска за делба предвид липсата на връзка между така поставените въпроси и установените по делото факти. Процесната сграда е построена въз основа на редовно издадени строителни книжа /позволителен билет № 252/22. 03. 1971 г., строителен протокол за определяне на строителна линия и ниво от 13. 06. 1972 г., одобрен архитектурен проект – представен от пълномощника на ищците адв. Ч./ и същата не представлява незаконен строеж. Обстоятелството, че строителните книжа са издадени на името на Е. Н., а не на името на собственика на терена, без по делото да е доказано отстъпено право на строеж по реда на чл. 189, ал. 2 ППЗПИНМ /в сила до 7. 08. 1973г./ – с нотариално заверено съгласие до общината, предвид родствената връзка със собствениците на парцела и, че в строителната преписка в общината липсват данни за издадено разрешение за ползване на сградата не налага извод за незаконност на строителството.
На следващо място, разглеждането на поставените материалноправни въпроси не би допринесло за точно прилагане разпоредбите на чл.чл. 79 и 92 ЗС и за развитието на правото. Формулировката на цитираните норми е ясна, разбираема, недвусмислена и не предпоставя противоречивото им тълкуване. По тълкуването и прилагането на разпоредбите има създадена и съдебна практика /задължителна и незадължителна/, според която незаконността на сградата, представляваща самостоятелен обект на правото на собственост, не е обстоятелство, което само по себе си препятства възможността за придобиването й по давност отделно от терена и според която, когато собственикът на земята допусне трето лице да строи в имота му за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, а след това не попречи в продължение на десет години на владението на сградата от това трето лице, последното придобива сградата по давност /напр. решение № 399 от 24. 10. 2011 г. по гр. д. № 1203/10 г. на ВКС, І г.о., постановено по чл. 290 ГПК, решение № 195 от 23. 02. 2009 г. по гр. д. № 4951/2007 г. на ВКС, І г.о., решение № 1065 от 16. 03. 2009 г. по гр. д. № 3428/2007 г. на ВКС, І г.о. и др./. Липсва необходимост от промяна или осъвременяване на така формираната практика.
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и по поставения процесуалноправен въпрос. Разглеждането на този въпрос не би допринесло за точното прилагане разпоредбите на чл. 258-273 ГПК и за развитието на правото, тъй като проблемите, свързани с правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, включително и въпросът за правомощието да се разгледа направено от ответника възражение за придобивна давност, са били предмет на ТР № 1/9. 12. 2013 г., а по приложението на чл. 342 ГПК има задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК /напр. решение № 311 от 4. 01. 2012 г. по гр. д. № 503/2011 г. на ВКС, ІІ г.о./. Според приетото в тълкувателното решение, въззивният съд следи служебно за спазване на императивни материалноправни норми и няма право да разгледа направено от ответника възражение за придобивна давност само ако същото е преклудирано, тъй като не е направено в срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК и този пропуск не се дължи на обективна невъзможност това да се направи в съответния срок пред първата инстанция. Според приетото в цитираното решение по чл. 290 ГПК, разпоредбата на чл. 342 ГПК, приложима в делбеното производство, е специална спрямо тази на чл. 133 ГПК и предвижда настъпването на преклузията на възраженията на съделителите срещу правото на някой да участва в делбата, размера на неговия дял и против включването в наследствената маса на някои имоти, в един по-късен момент – първото по делото заседание. В случая, възражението за придобивна давност е направено от ответника Е. Н. с отговора на исковата молба /от 13 и от 15 юни 2012 г., подадени в едномесечния срок/ и е поддържано и от конституираните след смъртта му, на осн. чл. 227 ГПК, като страни по делото негови наследници /В. Н., Н. Н. и К. Ц./ в първото съдебно заседание, а конституираният по-късно, по указания на съда, ответник Ц. К. Ц. също е заявил с подадения отговор на исковата молба, че поддържа направеното от ответника възражение за придобивна давност, като се позовава и на добросъвестно владение и кратка придобивна давност считано от сключване на прехвърлителните сделки за всеки от етажите. Районният съд не е разгледал тези възражения, тъй като е приел, че ответниците К. и Ц. Ц. са придобили сградата на основание договорите, сключени с н.а. № № 162/2005 г. и 177/2006 г. Въззивният съд, разглеждайки и направеното възражение за придобиване на собствеността върху сградата от ответниците К. и Ц. Ц. по давност, чрез добросъвестно владение, осъществявано от 2005 г. /за втория етаж/ и от 2006г. /за първия етаж/ до 2011 г. включително, не е нарушил цитираното тълкувателно решение и задължителната съдебна практика.
В останалите си части изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и касационната жалба съдържат касационни основания за неправилност на въззивното решение, които не следва да се обсъждат в производството по чл. 288 ГПК.
При този изход на делото жалбоподателките Е. Н. К. и Д. Н. Г. ще следва да бъдат осъдени да платят общо сумата 800 лв. /всяка от тях по 400 лв. / на К. Е. Ц. и Ц. К. Ц. разноски за настоящата инстанция.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1924/15. 12. 2014 г. по гр. д. № 2278/2014 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. Н. К. и Д. Н. Г. да заплатят по 400 лв. всяка от тях общо на К. Е. Ц. и Ц. К. Ц..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: