О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 18.05.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.04.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 125 /2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на „В. Д.”О. /н/ против въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 1549 от 28.07.2014 год., по ч.т.д.№ 850/2014 год., с което е потвърдено определението на Пловдивския окръжен съд № 594 от 19.03.2014 год., по т.д.№ 630/2013 год. за връщане на подадената от настоящия частен касатор, чрез синдика Г.Г., насрещна искова молба от 10.01.2014г. срещу „У. Л.”АД и прекратяване на производството по предявения с нея насрещен иск.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, към които чл.274, ал.3 ГПК препраща, частният касатор се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим въпрос на процесуалното право, свързан с наличието на процесуално възможност в производството по несъстоятелност длъжникът, спрямо когото е открито производството по несъстоятелност, чрез своя синдик, да предяви искове по чл.134 ЗЗД за упражняване правата на неговите длъжници, които бездействат,с цел попълване масата на несъстоятелността?. Счита, че с оглед липсата на съдебна практика не само на ВКС, но и на останалите съдилища в страната, така формулираният правен въпрос се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по частната касационна жалба в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на основаната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, предвид неотносимост на поставения правен въпрос към решаващите правни изводи на въззивния съд.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт, от категорията, посочени в чл.274, ал.3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационен контрол предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните правен спор и по отношение на който е налице някое от основанията па чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото, което в случая не е налице, предвид съжденията на въззивната инстанция за връщане на насрещната искова молба.
Видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че въпреки двукратното оставяне на насрещната искова молба на настоящия частен касатор, като насрещен ищец, без движение, с дадени му от първоинстанционния съд конкретни указания за отстраняване на нередовността и, същият не е могъл да обоснове основанието на което претендира чужди права, вместо техните носители – тези на платилите вместо него, като поръчители по договора за финансов лизинг част от лизинговите вноски на лизингодателя „У. Л.”АД – „В. К. И П.”Е. и [фирма] . Препращайки към мотивите на ПОС по правилото на чл.272 ГПК, във вр. с чл.278, ал.4 ГПК Пловдивският апелативен съд е възприел за основан на закона и доказателствения материал по делото изводът в първоинстанционния прекратителен, за насрещния иск, съдебен акт, че само по себе си включването на дружествата – заплатили част от дълга на обявения в несъстоятелност лизингополучател – длъжник, в съставения от синдика и одобрен от съда списък на кредиторите на масата на несъстоятелността, не му създава качеството на процесуален субституент, доколкото подобно правомощие не е предвидено изрично в закона. Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетата липса на правен интерес от предявения насрещен иск за ищеца, настоящ жалбоподател, решаващият съд е посочил както съществуващото вътрешно противоречие в обстоятелствената част на исковата молба- твърдяна липса на негово вземане спрямо двамата кредитори – „В. К. И П.”Е. и [фирма] и наличие на тяхно вземане спрямо друг вписан кредитор – „У. Л.”АД , поради недължимост на извършеното от тях плащане, така и създадените в производството по несъстоятелност специфични възможности за защита на длъжника – да възрази срещу приемане вземането на конкретен кредитор и да предяви установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ при неговото отхвърляне, които са били и използвани от последния.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че недоказано в случая е и поддържаното от частния касатор селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице било когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна, респ. създадена при различни обществено- икономически отношения и развитие на правата доктрина и следва да бъде изоставена, респ. – осъвременена, било когато приложимата разпоредба е неясна и вътрешно противоречива и за изясняване на съдържанието и се налага корективно тълкуване, какъвто не е разглежданият случай. Не само, че разпоредбата на чл.26, ал.2 ГПК, на която въззивната инстанция се е позовала, е ясна и не се нуждае от изправително тълкуване, а по приложението и е създадена трайно непротиворечива съдебна практика, но и нормата на чл.134 ЗЗД, с приложението на която жалбоподателят обосновава искането си за достъп до касационно обжалване, не създава противоречие в практиката на съдилищата.
Отделен,обаче, остава въпросът, че с оглед специфичния характер на производството по несъстоятелност, законодателят е регламентирал и изрични правни възможности за защита на длъжника, с оглед попълване масата на несъстоятелността и именно тях въззивната инстанция е съобразила.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Пловдивския апелативен съд № 1549 от 28.07.2014 год., по ч.т.д.№ 850/ 2014 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: