О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 643
гр.София, 19.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2308/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на М. К. Т. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 146 от 07.10.2014 г. по гр.д.№ 332/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 68/ 2011 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против Д. Х. А. и правоприемниците на починалия в хода на производството С. Х. А. – Л. М. А. и О. С. А., искове, квалифицирани по чл.59 ал.1 ЗЗД за сумата 70 000 лв и по чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 10 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката повдига материалноправните въпроси за течението на срока на погасителната давност при обективна невъзможност на титуляра на наследствени права да ги защити; за правните възможности при пропускане на срока за предявяване на иск, с който давността да се прекъсне, когато за това са били налице обективни пречки; за значението на обстоятелството, че титуляр на правото е чужд гражданин, който има ограничена правоспособност; за началния момент на давностния срок за вземания от непозволено увреждане – от момента на деянието или от датата на неговото узнаване. Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна, Д. Х. А., оспорва жалбата и поддържа, че няма основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Според него по поставените въпроси въззивният съд е съобразил решението си с практиката на Върховния касационен съд.
Ответните страни Л. М. А. и О. С. А. също оспорват жалбата и молят касационно обжалване да не бъде допуснато.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване – за неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд (излагайки собствени съображения и чрез препращане по реда на чл.272 ГПК към първоинстанционното решение) е приел, че страните по делото са в родствена връзка. Ищцата е наследник по закон на С. Й. К., а ответниците – синове на неговата сестра О. И. А.. През 1995 г. О. А. се снабдила с документ за собственост върху недвижим имот, който бил част от оставено в наследство от С. К. лозе с площ 5 200 кв.м., заедно с построената в него сграда. Същата година, действаща чрез пълномощника си С. А., О. А. продала този имот на трето лице за сумата 135 000 лв. При тези факти съдът приел, че ищцата има вземане за изравняване на неоснователното обогатяване, настъпило в резултат на сделката, като задължени лица по това вземане са приелите наследството на О. А. нейни синове – Д. и С. А.. Искът обаче е предявен през 2011 г., а вземането е възникнало през 1995 г. и е покрито с давност. Давността не е спирана или прекъсвана, тъй като не са налице предпоставките, визирани в чл.115 и чл.116 ЗЗД, а обстоятелството, че ищцата е била чужд гражданин и не е пребивавала в страната до 2006 г., съдът счел за ирелевантно по отношение на давността. Тя е била в България през 1996 г. за срок от три месеца и е могла да предприеме мерки за защитата на наследствените си права.
При тези мотиви на въззивния съд материалноправният въпрос за началото на течението на давностния срок за вземания от непозволено увреждане не обуславя обжалваното решение. Съдът е приел, че е сезиран с иск за изравняване на неоснователно обогатяване, а не с иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане. Поради това въпросът, ако е бил предявен деликтен иск, кога би започнала да тече давността, няма отношение към правните изводи в обжалваното решение. Такъв иск не е предявен и както и да бъде отговорено на поставения въпрос, това би било без значение за крайното решение.
Не обуславя обжалваното решение и въпросът за течението на погасителната давност при обективна невъзможност на титуляра на наследствени права да ги защити. От фактическа страна съдът не е приел наличие на такава невъзможност, напротив, той е посочил, че ищцата е била във възможност да защити правата си още към 1996 г., когато във връзка с оставеното от С. К. наследство е била в България. Тя е била в състояние да уточни наследственото имущество или да натовари друго лице да стори това вместо нея, т.е. не е била в обективна невъзможност да защити правата си в рамките на срока на погасителната давност. Фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК – контролират се само правните му разрешения, доколкото във връзка с тях касаторът е повдигнал въпрос, който има значението по т.1, т.2 или т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Правният въпрос за значението на обективната невъзможност на титуляра на наследствени права да ги защити в случая е ирелевантен, тъй като при установяването на фактите съдът е констатирал наличие на обективна възможност за осъществяване на такава защита.
Останалите въпроси обуславят решението, но нямат претендираното от жалбоподателката значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение имат въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от промяна или осъвременяване, както и при липса на практика в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, или за промяна или осъвременяване на такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като законовата уредба е пълна и ясна и по нея има установена практика, с която въззивното решение е съобразено. Давностните срокове могат да бъдат спирани и прекъсвани само при наличие на изчерпателно изброените основания по чл.115 и чл.166 ЗЗД. Те не подлежат на възстановяване, както процесуалните срокове, като за титулярът на погасеното право не съществува правна възможност (при направено възражение от ответника) да претендира защитата му от правоприлагащите органи. Няма значение обстоятелството, дали титуляр на правото е български или чужд гражданин. Българският закон не създава ограничения в правоспособността или дееспособността на чуждите граждани, те могат да се обърнат за защита към българския съд при същите условия, които се поставят и за българските граждани. Съответно срещу тях могат да бъдат направени същите възражения, както срещу ищците – български граждани. Възражението за изтекъл срок на предвидената в закона погасителна давност, за който не са били налице основания за спиране или прекъсване, не може да бъде отклонено заради това, че ищецът е бил чужд гражданин и не е пребивавал на територията на страната.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 146 от 07.10.2014 г. по гр.д.№ 332/ 2014 г.
ОСЪЖДА М. К. Т. К., Е. [ЕГН], да заплати на Д. Х. А., Е. [ЕГН], 1 000 лв (хиляда лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: