О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 640
гр.София, 19.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2411/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Р. Г. С. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 18263 от 13.11.2014 г. по гр.д.№ 1267/ 2013 г., в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 4912/ 2010 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против И. по е. и е. с. към Б. а. на н. (ИЕЕС) и З. Б. С. искове, квалифицирани по чл.226 ал.1 т.2 вр. ал.3 КТ и чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на 23 000 лв обезщетение за търпени неимуществени вреди поради вписване на неверни данни в документ „Служебна бележка № 9.09 от 29.01.2010 г.” и на обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение – законна лихва в размер 46,47 лв.
Жалбоподателят моли обжалването да бъде допуснато по процесуалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г на ОСГТК, ВКС) нищожно ли е първоинстанционно съдебно решение по гражданско дело, постановено след срока по чл.235 ал.5 ГПК, както и потвърждаващото го въззивно решение; задължен ли е съдът при квалифицирането на спорното право да изходи от фактите, сочени от ищеца като правопораждащи; в дискрецията на съда ли е да определи дали конкретно виновно поведение на длъжностно лице на работодателя дефинитивно причинява неимуществени вреди, без за този факт да са събирани свидетелски показания; длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които първоинстанционният съд необосновано е отказал да допусне и във въззивната жалба е направено оплакване за това нарушение. По отношение на първите три въпроса касаторът счита, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а четвъртия според него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответните страни – ИЕЕС и З. С. – оспорват жалбата с доводи, че поставените от касатора въпроси нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Съдът намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че на 11.01.2010 г. ищецът поискал от ИЕЕС (бивш негов работодател) издаване на служебна бележка за установяване на стажа, който има, във връзка с подадено от него заявление до НОИ за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст. ИЕЕС, чрез тогавашния директор З. С., издало такава бележка (№ 9-09/ 25.01.2010 г.), която ищецът представил пред пенсионния орган. Информацията в документа не била точна, доколкото са сгрешени последните четири цифри от единния граждански номер на ищеца и описанието на уреда, с който е работил, но удостовереният в нея стаж от втора категория труд бил правилно посочен. На 31.05.2010 г. на ищеца било признато право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 09.04.2010 г., когато е заплатил дължими осигурителни вноски за периода на обучението си. Преди това с разпореждане от 05.02.2010 г. отпускането на пенсия е отказано поради липса на осигурителен стаж и възраст, а не поради недостатъчни или неточни документи за пенсиониране, издадено от работодателя. Ищецът не е отправял към работодателя искане за внасяне на корекции в служебната бележка, нито се установява директорът или други служители на ИЕЕС да са имали унизително или конфликтно отношение към него. Съдът посочил от кои доказателства приема за установени посочените факти и отхвърлил искането на ищеца за допускане на свидетели до разпит във въззивното производство (за установяване недопускането на ищеца в сградата на ИЕЕС и за начина на приемане на документи в Института) като приел, че тези факти са неотносими. От правна страна съдът извел, че ищецът е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от 09.04.2010 г., когато е внесъл осигурителни вноски за минало време. Той не би могъл да придобие това право преди 09.04.2010 г. Отделно от това съдът приел, че грешките в служебната бележка не са съществени, не са могли да послужат (и не са послужили) като основание за отказ за отпускане на пенсия и са отстранени незабавно след констатирането им. Те не са довели до неблагоприятни последици за ищеца, нито са от естество да причинят психическа травма и отрицателна емоционална реакция у ищеца. Поради това съдът отхвърлил предявените искове за обезщетяване на неимуществени вреди и за забавено изпълнение на парично задължение.
При тези мотиви на въззивния съд не обуславят въззивното решение процесуалноправните въпроси задължен ли е съдът при квалифицирането на спорното право да изходи от фактите, сочени от ищеца като правопораждащи и в дискрецията на съда ли е да определи дали конкретно виновно поведение на длъжностно лице на работодателя дефинитивно причинява неимуществени вреди. По първият от тези въпроси въззивният съд не се е произнасял, той не е бил поставен пред него. Квалифицирането на правото е било извършено именно въз основа на фактическите твърдения на ищеца и пред инстанцията по същество въпрос за неправилна квалификация не е бил повдиган от ищеца. Вторият въпрос е ирелевантен, тъй като съдът не е приел наличие на виновно поведение на длъжностно лице на работодателя. Фактическите констатации на въззивната инстанция не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК, проверяват се само правните й разрешения при приетите факти. А след като виновно поведение на длъжностни лица на ИЕЕС не е установено, правният въпрос дали съдът може при наличие на такова поведение да приеме дефинитивно причиняването на неимуществени вреди, няма отношение към крайното му решение. Какъвто и отговор да бъде даден на двата въпроса, това не би се отразило на решаващите изводи на инстанцията по същество. Следователно въпросите не са обуславящи и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Въпросът длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които първоинстанционният съд е отказал да допусне и във въззивната жалба е направено оплакване за това нарушение, също не е обуславящ. Този въпрос би бил релевантен само ако при извършени от първата инстанция процесуални нарушения и направено оплакване във въззивната жалба, въззивният съд откаже да разпита свидетелите поради настъпила преклузия на искането за допускането им. В случая съдът е отказал да допусне свидетелите поради неотносимост на фактите, за чието установяване са посочени, което е въпрос на негова преценка. Правилността на тази преценка не може да бъде контролирана в производството по чл.288 ГПК.
Обуславя въззивното решение единствено процесуалноправният въпрос нищожно ли е първоинстанционно съдебно решение по гражданско дело, постановено след срока по чл.235 ал.5 ГПК, както и потвърждаващото го въззивно решение. Той обаче няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По него има установена практика, според която сроковете за извършване на процесуални действия от съда са инструктивни и не опорочават действието, извършено след изтичането им. Неспазването на тези срокове може да има значение за ангажиране на дисциплинарната отговорност на съдията, но това обстоятелство няма отношение към валидността на постановените от него актове. Въззивното решение е съобразено с така установената практика и няма основания да бъде допуснато до касационен контрол.
Ответните по касация страни са поискали присъждане на сторените в касационното производство разноски, но тъй като ответникът З. С. не е представил доказателства за направени разходи, то искането му не може да бъде уважено. Ответникът ИЕЕС е представил доказателства за платени 150 лв за адвокатско възнаграждение и ищецът следва да бъде осъден да му заплати тази сума.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 18263 от 13.11.2014 г. по гр.д.№ 1267/ 2013 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА Р. Г. С. да заплати на И. по е. и е. с. към Б. а. на н. 150 лв (сто и петдесет лева) разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: