2
определение по гр.д.№ 2386 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 325
София, 01.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2386 от 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано по подадена от Неври М. М., К. М. М., Н. М. М., Х. Х. Б., Ю. М. М., Гюлдане Х. М., Нурдание Х. К. и Н. Х. О. касационна жалба срещу решение № 39 от 13.02.2015 г. по в.гр.д.№ 845 от 2014 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение в частта му, с която е потвърдено решение № 85 от 07.11.2014 г. по гр.д.№ 170 от 2014 г. на Тервелския районен съд за допускане на делба на земеделски имот между всички наследници на М. А. М., починал на 03.01.1980 г. и за отмяна на основание чл.537 ГПК на констативен нотариален акт № 71 от 01.03.2007 г., издаден в полза на сина на М. М.- М. М. М., за собственост върху 2/3 ид.ч. от процесния имот.
В касационната жалба се твърди, че решението на Добричкия окръжен съд е неправилно поради противоречие с материалния закон, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Без да посочват конкретни правни въпроси, твърдят, че е налице противоречие между обжалваното решение и посочена от тях задължителна практика на ВКС и незадължителна практика на съдилищата: Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 594 от 04.12.2009 г. по гр.д.№ 3139 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 174 от 28.10.2010 г. по т.д.№ 1085 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 91 от 02.07.2010 г. по т.д.№ 713 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение от 02.07.2014 г. по в.гр.д.№ 582 от 2013 г. на Софийския окръжен съд и решение № 465 от 15.11.2013 г. по в.гр.д.№ 528 от 2013 г. на Добричкия окръжен съд. Освен това, твърдят, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следния правен въпрос: как следва да бъдат призовани по дело в България лица, които имат двойно гражданство /българско и друго гражданство/ и постоянен адрес в България, но не живеят на този адрес.
Ответниците по жалбата Ф. М. Х., А. А. И., В. А. С. и С. А. С. не вземат становище.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за допускане на делба на процесния земеделски имот между всички наследници на М. А. М. /дъщеря му Ф. Х. и наследниците на сина му Мюстафа М. и на другата му дъщеря А. С./, въззивният съд е приел за недоказано направеното от наследниците на сина на М. М.- М. М. възражение за придобиване на имота по давност. Счел е, че тъй като имотът е наследствен, за да превърне във владение държането на идеалните части от имота, които са били собственост по наследство на неговите сестри, М. М. е следвало да демонстрира пред тях ясно намерението си да свои целия имот- тоест да извърши спрямо тях такива действия, с които да обективира намерението си да владее техните идеални части за себе си. Прието е, че до 2007 г. М. М. не е предприемал такива действия. Предвид публичността на книгите за вписване, съдът е приело, че М. М. е демонстрирал такова намерение за първи път през 2007 г., когато се е снабдил с нотариален акт за собственост на основание давностно владение. Но тъй като от този момент до завеждането на иска за делба през 2014 г. не са изминали 10 години, въззивният съд е приел, че наследниците на М. М. /починал през 2011 г./ не са придобили собствеността върху процесната нива на основание давностно владение и все още са съсобственици на този имот по наследство заедно с ищците по делото.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касатора задължителна практика на ВКС:
1. В Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от факт, различен от наследяването. В обжалваното решение е прието същото: че тъй като в случая съсобствеността произтича именно от наследяване, в отношенията между сънаследниците презумпцията на чл.69 ЗС не се прилага и за да се приеме, че един от наследниците е установил владение върху целия сънаследствени имот /включително и върху притежаваните от другите наследници идеални части/, той следва да извърши такива действия спрямо тези други наследници, с които ясно да обективира намерението си да владее техните идеални части за себе си.
2. В Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че позоваването на придобивната давност не е елемент от фактическия състав на придобиването на имот по давност, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на давностния срок и че на такава давност могат да се позовават и наследниците на вече починало лице, което е било владелец, но не се е позовало на давността. Същото е прието и в обжалваното решение: че е допустимо един от наследниците на М. М. да се позове на изтекла в негова полза давност и че позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобиването на имот по давност. Съдът е приел, че М. М., респ.неговите наследници не са придобили процесния имот по давност, не защото не са се позовали на давността, а защото не са упражнявали владение върху целия имот за период повече от 10 години /тъй като едва след 2007 г. М. М. е установил владение върху целия сънаследствен имот, включително и върху идеалните части от него, които са били собственост на сестрите му Ф. Х. и А. С. по наследство от баща им М. М., но от този момент до завеждането на исковата молба за делба през 2014 г. не са изтекли 10 г./.
3. В решение № 594 от 04.12.2009 г. по гр.д.№ 3139 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., в решение № 174 от 28.10.2010 г. по т.д.№ 1085 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и в решение № 91 от 02.07.2010 г. по т.д.№ 713 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. е прието, че в разгледаните по тези дела случаи /когато владелецът е установил владението си върху имота на основание предварителен договор/ е приложима презумпцията на чл.69 ЗС- счита се, че той владее имота за себе си. Тези решения нямат никакво отношение към процесния случай, при който наследодателят на касаторите М. М. е установил владение не на основание предварителен договор и не върху чужд имот, а върху сънаследствен имот, в който случай, както бе посочено и по-горе, презумпцията на чл.69 ЗС не се прилага.
4. В решение от 02.07.2014 г. по в.гр.д.№ 582 от 2013 г. на Софийския окръжен съд, в съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че издаването на нотариален акт по обстоятелствена проверка в полза на една от страните по делото, размества тежестта на доказване- вече в тежест на оспорващата страна е да обори легитимиращото действие на този нотариален акт. Когато обаче и двете страни по делото разполагат с констативни нотариални актове, всяка една от тях на общо основание следва да докаже своето право. Същото е прието и в обжалваното решение: тъй като наследниците на М. М. разполагат с констативен нотариален акт № 962 от 03.11.1995 г., а ответниците като наследници на сина на М. Мюмюйн-М. М. разполагат с констативен нотариален акт № 71 от 01.03.2007 г., всяка страна следва да докаже своето право, включително наследниците на М. М. следва да докажат осъществяване на владение върху спорния имот в продължение на повече от 10 години.
5. В решение № 465 от 15.11.2013 г. по в.гр.д.№ 528 от 2013 г. на Добричкия окръжен съд е зачетена придобивната давност в полза на сина на лицето, на което земеделски земи са били възстановени по реда на ЗСПЗЗ, тъй като е прието за доказано, че синът е установил владение върху имотите със съгласието на баща си и е упражнявал владението спрямо баща си. Обжалваното по настоящото дело решение въобще не касае такава хипотеза: процесният земеделски имот е бил възстановен с решение на ПК от 1992 г. на наследниците на общия наследодател М. М., който е починал още през 1980 г., и поради това няма как да се приеме, че М. М. е предал владението на имота на сина си М. М..
Предвид на всичко гореизложено не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Добричкия окръжен съд.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос: как следва да бъдат призовани по дело в България лица, които имат двойно гражданство /българско и друго гражданство/ и постоянен адрес в България, но не живеят на този адрес. Въпросът е такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като във въззивната жалба касаторите са се позовали на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с призоваването на един от тях- Нурдание К., която според касаторите била с двойно гражданство, имала постоянен адрес в България, но не живеела на този адрес. Този въпрос, обаче, не е може да обуслови допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като касае приложението на нормите на чл.38, чл.43 и чл.46 ГПК, които не са неясни или непълни. В тях е даден ясен и недвусмислен отговор на въпроса как следва да бъдат призовавани по дела в България лица като Нурдание К., които имат посочен в исковата молба адрес, на който се намира лице, което е съгласно да получи призовката вместо тях.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд не следва да бъде допускано.
Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, Първо г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 39 от 13.02.2015 г. по в.гр.д.№ 845 от 2014 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.