О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 309
София, 15.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.02.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1346 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЕТ Б. С. М., упражняващ търговска дейност под фирма „А.-М.-Б. М.”, [населено място] против въззивното решение на Търговищкия окръжен съд № 2 от 04.02.2014 год., по в.т.д.№ 232/2013 год., с което е потвърдено решение № 510 от 08.11.2013 год., по гр. д. № 370/2013 год. на Т. за уважаване на предявения от З. „БЕЛИ Л.”, [населено място], [община] срещу касатора, в качеството му на ответник, първоначален осъдителен иск по чл.55, ал.1 , пр.1 ЗЗД за сумата 10 410.89 лв., ведно със законната лихва върху, начиная от 08.04.2013 год. до окончателното и изплащане и за отхвърляне, като неоснователна, на насрещната искова претенция за сумите: 10 650.60 лв., претърпени вреди, под формата на пропусната печалба от посев на пшеница върху 180 дка, 1 680 лв. – разходи за извършена оран върху 120 дка и 380.40 лв. – разходи за жътва върху 31.700 дка.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение – порок, обоснован с извършено от въззивния съд произнасяне по непредявен иск – по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вместо по иска, основана на чл.59 ЗЗД, какъвто е предявеният от първоначалния ищец – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Алтернативно е въведено и оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за наличие на елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, позовавайки се от отсъствие на извършеното между страните предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, поради което счита, че с оглед изложените в исковата му молба факти и обстоятелства се касае до общия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, което в решението не е съобразено.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване наред с въведеното твърдение за недопустимост на въззивния съдебен акт, като самостоятелно основание за достъп до касация, съгласно т.1 на ТР№ 1/19.02.2010 год. касаторът се позовава и на предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право- „ Валидно ли е и произвежда ли действие споразумение по чл.37в ЗСПЗЗ, което не е входирано в ОС ”Земеделие”, не е издадена заповед за споразумението, няма изготвено и служебно разпределение на земите в съответното землище, т.е. не е спазена административната процедура по чл.37в ЗСПЗЗ?”.
Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС са посочени постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 137 от 15.11.2011 год., по т.д.№ 927/2010 год. на І т.о. и №45 от 20.04.2010 год., по т.д.№ 516/2009 год. на ІІ т.о., както и решение № 30 от 05.02.2012 год., по в.гр.д.№ 723/2011 год. на Шуменския окръжен съд.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС за да е налице основната обща предпоставка за допускане на касационно обжалване е необходимо формулираният от касатора и разрешен от въззивния съд материалноправен и/или процесуалноправен въпрос да е обусловил решаващите правни изводи в обжалвания въззивен съдебен акт и от него да зависи изхода на делото.
В случая поставеният от касатора правен въпрос е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, както самостоятелно, така и чрез възприемане на правните изводи на първостепенния съд по реда на чл. 272 ГПК относно приложението на чл.37в , ал.1 и сл. ЗСПЗЗ, поради което се явява значим за крайния изход на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Недоказани по отношения на същия се явяват поддържаните селективни основания, които останали неконкретизирани от касатора, следва да бъдат квалифицирани от настоящия съдебен състав въз основа на цитираните в тази вр. съдебни решения – задължителна практика на касационната инстанция и практика на Ш., като основани на т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че с нито едно от така посочените в касационната жалба решения не е даден отговор на поставения от жалбоподателя правен въпрос, прави същите неотносими и изключва приложимостта на съответните критерии за селекция – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация. С решение № 137/15.11.2011 год., по т.д.№ 927/2010 год. на І т.о. съставът на касационната инстанция се е произнесъл относно разграничението между хипотезите на чл.270, ал.3, пр.1 ГПК и на чл. 270, ал.3, пр.3 ГПК, както и коя от тях е приложимата, когато са заявени два петитума и недопустимостта се простира само по отношение на единия. С решение № 45 от 20.04.2010 год., по т.д.№ 516 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС е разрешен процесуалноправния въпрос, свързан с правната квалификация на иска, която следва да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право и за задължението на съда да се произнесе по правния спор, с който е сезиран с исковата молба, а с решение № 329 от 20. 12. 2011 год., по гр.д.№ 1789/2010 год. на ІІІ г.о. н ВКС – процесуалноправния въпрос за правомощието на въззивния съд да върне делото за ново разглеждане в хипотезата на чл.270, ал.3, пр. посл. ГПК.
Решението на Шуменския окръжен съд от 15.02.2012 год., по гр.д.№ 723 /2011 год., с което е илюстрирано селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, е постановено по обективно съединени искове по чл. 59 ЗЗД, като е прието, че произнасяйки се по искове, основани на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД първоинстанционният Шуменски районен съд е подменил предмета на спора въведен от ищеца с исковата молба и е разгледал спор, с който не е бил надлежно сезиран, поради което е обезсилено решението му и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Не са налице предпоставките на закона за допускане на касационното обжалване и поради твърдяната от касатора недопустимост на въззивния съдебен акт.
Вярно е, че според задължителните разяснения в ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, независимо дали касаторът е формулирал или не правен въпрос, попадащ в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба, но такава вероятност в случая – отсъства.
Както многократно се е произнасял ВКС не само в своята трайно установена съдебна практика, но и в създадената задължителна практика по приложението на чл.270, ал.3 ГПК, решението е недопустимо, като произнесено по непредявен иск, когато решаващият съд е излязъл извън предмета на спора и търсената от ищеца защита, като е присъдил нещо различно от претендиранато, или когато в нарушение на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, който не е бил въведен от страните по спора.
Следователно неточното посочване на правната норма, когато материалното субективно право, индивидуализирано в исковата молба чрез обстоятелствата по чл. 129, ал.1, т.4 ГПК, сочи на друга правна норма не е основание за недопустимост на постановеното решение, а за неправилност.
Същевременно съобразени правомощията на въззивната инстанция на съд по същество на спора налагат да се приеме, че когато постановеното от първоинстанционния съд решение се основава на изложените в исковата молба обстоятелства, които съобразно доказателствата са приети за установени, то неправилно посочената правна норма, води до незаконосъобразност на постановения първоинстанционен съдебен акт и този порок е отстраним чрез даване на вярната правна квалификация с въззивния съдебен акт. Нещо повече, дори когато въззивната инстанция, както е в разглеждания случай, е пропуснал да отстрани тази незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение, съдебният и акт също не може да бъде възприет за недопустим на това основание.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че обстоятелствата, на които ищецът основава своя иск съставляват основанието на заявения от него иск, а не правната квалификация, посочена в исковата молба, която не е и задължителна за съда, защото според приетото в ППВС № 2/77 год. и множество, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС, между които № 45 от 20.04.2010 год., по т.д.№ 516/2009 год., на състав на ІІ т.о., определянето и е в изключителни правомощия на последния.
В случая въззивният съд въз основа на твърденията на ищеца и установената по делото фактическа обстановка за наличие на многостранно споразумение по чл.37в ЗСПЗЗ между ползвателите на земеделски земи за комасирано ползване на масивите в землището на [населено място] за стопанската 2011 /2012 год. е счел, че ответникът по спора- ЕТ М., нарушавайки постигнатото съгласие, се е обогатил без основание за сметка на ищеца – З. ” Бели Л.”с.Б. със сумата 10 410.89 лв., представляваща стойността на ожънатата и реализирана от него пшеница, за която кооперативната организация е създал посев в имоти, предоставени и по силата на постигнатото споразумение, но е квалифицирала първоначалната искова претенция по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Така дадената правна квалификация наистина е погрешна, доколкото отношенията между страните, предвид характера на сключеното споразумение и произтичащите от него правни последици, се уреждат като при липса на договор, съдържащ конкретни уговорки за насрещни задължения на съконтрахентите, но решаващите правни изводи на въззивния съд за уважаване на предявения първоначален иск са изградени с оглед предпоставките на неоснователното обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД, вкл. за връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника.
Поради това погрешната правна квалификация на ТОС, която е дадена на главната искова претенция на З. ” Бели Л.”с.Б. – по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вместо по чл.59, ал.1 ЗЗД в случая не се отразява на допустимостта, а на законосъобразността на постановения съдебен акт и съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не е основание за допускане на касационното обжалване.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 976.00 лв., реално заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 11917 от 01.04.2014 год. с адв.М.- Т., приложен като доказателство по делото.
Мотивиран от горното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Търговищкия окръжен съд № 2 от 04.02.2014 год., по в.т.д.№ 232/2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ЕТ Б. С. М., упражняващ търговска дейност под фирма „А.-М.-Б. М.”, [населено място] да заплати на З. „БЕЛИ Л.”, [населено място], [община] сумата 976.00 лв./ деветстотин седемдесет и шест лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: