4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 774
гр. София, 15.06.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3029 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 25/16.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 303/2014 г. от състав на Окръжен съд – Търговище.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по основателността на предявени искове с правно основание чл.357, ал.1, вр. чл.188, т.1-2 КТ. Съдът е приел, че Съгласно чл.29 от ЗЧОД, при упражняване на дейността си служителите носят отличителни знаци и униформено облекло, чието осигуряване е задължение на работодателя-чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №І-121/2004г. на МВР. В конкретния случай, дисциплинарната отговорност на ищеца е ангажирана за това, че в периода 23.09.2013г.-27.09.2013г. осъществява охранителната дейност без униформено яке, като твърдението на ищеца по делото е било, че такова не му е предоставено от работодателя при постъпване на работа, като сам е закупил дрехи, с които е изпълнявал задълженията си. Въз основа на свидетелските показания на пощенски служители, които имат преки впечатления от служебните контакти с ищеца, съдът е приел че, същия е получил униформа едва през м.декември на 2013г., до когато е изпълнявал задълженията си с тъмни дрехи, бронирана жилетка и отличителен знак на същата, като е констатирал противоречие с показанията на друг свидетел, служител при ответника, който твърди, че при постъпване на работа на ищеца е бил предаден комплект дрехи, съдържащ и яке. Съдът е приел, че предпочитание следва да се отдаде на първата група свидетели, като е отчел вероятната заинтересованост от изхода на делото на св.Т. не само поради трудовата му обвързаност с ответника, но и като служител пряко отговарящ за снабдяването с униформено облекло на посоченото охранително звено, както и поради противоречието на неговите показания с данните от личния картон на ищеца, чието попълване е задължение именно на посочения свидетел. Съдът в тази насока е отчел обстоятелството, че в приложения документ, на 09.08.2012г. на ищеца се предава зимно яке, но получаването на такова не е удостоверено с подпис на последния, нито с подпис на съответния служител, предоставящ посочения артикул, поради което съдът е приел, че посоченият факт не е възможно да се приеме за осъществен. В тази връзка съдът е направил правни изводи, че след като работодателят не е изпълнил задължението си по чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, то липсва основание същият да изисква носенето на униформено яке и не са налице предпоставки за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя по чл.29 от ЗЧОС и останалата регламентация, касаеща посоченото трудово задължение. Съдът също така е посочил, в подкрепа на своите изводи, че в представения по делото дневник за инструктаж, включващ и проверка на оборудването-чл.8, ал.2, т.1 от Наредбата, че са спазени всички изисквания за осъществяване на охранителната дейност в периода 23.09.2013гг.-27.09.2013г., като в графа “бележки по дежурството“ няма констатирани нередовности. По отношение на нарушението по чл.187, , т.10 от КТ във вр.с чл.8, ал.4, т.3 от Наредба №І-121/2004г. на МВР, съдът е приел, че действително, съгласно чл.9, ал.1 от ЗЧОД, охраната на ценни пратки и товари задължително се осъществява с помощни средства за защита, възпроизведено и в чл.8, ал.4, т.3 от Наредбата- охранителите товарят и разтоварват ценни пратки и товари с предпазни жилетки. Приел е обаче, че за описаното в заповедта нарушение са ангажирани единствено показанията на свидетел, съгласно които е имало случай в периода от 23.09.2013г. до 27.09.2013г., когато ищецът е споделил с него, че е забравил бронежилетката си в къщи, но съдът е приел, че тези показания не установяват допуснато от ищеца нарушение от същия вид на посочената в заповедта дата, а именно на 20. 09.2013г. Съдът е отчел и вероятната грешка в датите, която е допуснал свидетелят, но в този насока отново се е позовал на писмените доказателства-дневника за инструктаж, където е удостоверено, че на 20.09.2013г. охранителите отговарят на изискванията за необходимото оборудване, без в специалната графа “бележки“ да е отразен някакъв пропуск. Въз основа на горното, въззивният съд е приел, че посоченото в заповедта нарушение по чл.8, ал.4, т.3 от Наредба №І-121/2004г. на МВР не е установено по категоричен начин и липсва основание по чл.187, т.10 от КТ за налагане на дисциплинарно наказание. Предвид изложеното съдът е приел, че наложените на ищеца със заповеди №№ В-У-РМ-006 и №В-У-РМ-007 от 27.01.2014г. на регионалния мениджър дисциплинарни наказания “предупреждение за уволнение“ и “забележка“ са в нарушение на чл.187, т.10, чл.188, т.1-2 и чл.186 от КТ.
В изложението на касационните основания се твърди, че е налице касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С. касационно основание предполага произнасяне от въззивния съд на първо място, по поставените правни въпроси, както и тези правни въпроси да са обосновали изводите на съда относно основателността на предявените искове. Първия правен въпрос, касае възможността, съда да обоснове своите правни изводи въз основа на свидетелски показания, като не кредитира свидетелските показания, посочени от ответника, само въз основа на евентуална заинтересованост. Съдът не е приел, че само поради вероятна заинтересованост, не следва да цени свидетелските показания, посочени от ответника по делото, като в тази насока е изложил подробни и последователни мотиви, като наред с евентуалната заинтересованост на свидетеля на ответника е изложил и други обстоятелства, водещи до липса на основание да приеме за достоверни неговите показания /писмени доказателства/. При липсата на произнасяне от страна на въззивния съд в насоката, в която е зададен въпросът, същия е нетносим към производството по чл.288 ГПК.
По въпросите, под №2-4, въззивният съд не е формирал правни изводи изобщо, като освен че същите касаят фактите по спора и не са правни по своята същност, липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по тях води и до извод за тяхната неотносимост към настоящото производство. Същите касаят по-скоро обосноваността на съдебното решение, като касаят доводи на страната, правени в хода на производството, с оглед събраните по делото доказателства, но не и правни въпроси, по които съдът се е произнесъл и които да са в хипотезата на чл.280, ал.1 т.3 ГПК, посочена от касатора.
Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора касационни основания по допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство съдебни и деловодни разноски, в размер на 150 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 25/16.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 303/2014 г. от състав на Окръжен съд – Търговище.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] , [населено място], „Л. т.” ет. да заплати на Н. М. А. от [населено място], сумата 150 лева, на основание чл.78, ал.3 вр. чл.81 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.