О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
София, 16.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1105 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на а.п. в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 2454 от 30 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 3444 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г. в частта му, с която е отменено решение № 2090 от 25 април 2014 г., постановено по гр.д. № 1524 по описа на Софийския градски съд за 2013 г. за отхвърляне иска на М. Р. А. от [населено място] против П. на Р. Б. за присъждането на 5000 лева обезщетение за незаконно обвинение в извършване на престъпление и вместо него на А. е присъдено обезщетение от 5000 лева, като е потвърдено същото първоинстанционно решение, с което първоинстанционният съд е присъдил в полза на А. сумата от 5000 лева обезщетение за неимуществени вреди.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че присъденият размер на обезщетение от общо 10000 лева е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от него, като е нарушен принципът, залегнал в чл. 52 ЗЗД. Макар да е съобразил релевантни обстоятелства, съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между съответните обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на размера на обезщетението, не е съобразена по-леката мярка за неотклонение, липсата на влошаване на физическото и психическото състояние на ищеца, неговото социално и обществено положение, постоянната съдебна практика по аналогични дела и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Предвид изложението се поддържа осъществено от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се заявява искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и 3 ГПК.
Ответникът М. Р. А. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Н. Ц., в отговор на касационната жалба заема становище за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
В. съд приема за доказан в основанието си искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно наказателно преследване, като са съобразени настъпилата промяна в психическото състояние на ищеца след привличането му като обвиняем през м. март 2007 г., накърняването на доброто му име в обществото, нарушеното общуване с членовете на семейството, билките приятели и съседите, страхът от неоснователно осъждане. Въз основа на продължителността на наказателното производство около три години, тежестта на повдигнатото обвинение и вида на наложената мярка за неотклонение, младата възраст на ищеца, чистото му съдебно минало, обстоятелството, че поведението на ищеца не е ставало причина за отлагане и забавяне на производството, и медийното разгласяване на процеса, съдът преценява присъденото от първата инстанция обезщетение от 5000 лева като занижено и възприема като справедлив размер на обезщетението 10000 лева, ведно със законната лихва от датата на прекратяване на наказателното производство.
К. съд приема, че касационното обжалване не следва да се допуска по поставените от касатора проблеми.
На първо място се пита как се определят неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. По този въпрос се твърди нарушение от страна на въззивния съд на задължителната съдебна практика на ВС в ППВС № 4/1968 г., т. ІІ. Останало е неясно в изложението дали съдът е пренебрегнал задължението си да цени всички относими към спора обстоятелства, или само някои от тях, и ако е така кои обстоятелства касаторът твърди да са били пренебрегнати от съда, или да са останали недостатъчно оценени. За касационната инстанция не е ясно дали следва по отношение на този въпрос да подложи на преценка заявените в касационната жалба оплаквания за несъобразяване по-леката мярка за неотклонение, липсата на влошаване на физическото и психическото състояние на ищеца, неговото социално и обществено положение, постоянната съдебна практика по аналогични дела и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането, или това позоваване касае друг проблем. Касаторът не е спазил изискванията на чл. 280 ГПК по отношение на поставянето на правния въпрос, ясно очертани от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, като изискването правният въпрос да е поставен ясно и точно не просто елиминира възможността да съществува неяснота, която би се отразила на преценката, дължима от касационния съд в процеса на селекция на касационните жалби, но и предотвратява възможността съдът да престъпи правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК.
Същият проблем се наблюдава и при останалите питания на касатора. Поставя се проблемът за това, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, поради което се поддържа нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Твърди се, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Твърдението не отговаря на действително дадените от въззивния съд мотиви. В обжалваното решение въззивният съд приема съществуването на тази връзка въз основа на преценените по реда на чл. 172 ГПК свидетелски показания, като се основава още на безспорното обстоятелство, че обектът на незаконното наказателно преследване търпи увреждане на нематериални права, блага и правнозащитими интереси.
На следващо място се пита как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този проблем се поддържа искане за допускането на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като било налично противоречие в съдебната практика на отделни съдилища в страната при тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, което е довело в практиката до различно разрешаване на еднородни случаи. Сочат се две решения на ВКС по чл. 290 ГПК (поради което правното основание за допускането на касационното обжалване би следвало да се търси в обхвата на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решенията на състави на ВКС по ГПК от 2007 г. съставляват задължителна съдебна практика) и решение на въззивен съд. Въпросът в същината си е този за съдържанието на критерия „справедливост” въведен в чл. 52 ЗЗД. Този въпрос, както и въпросът за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай в контекста на осъществен деликт, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението и оттам евентуално да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво, предвид казуалното тълкуване, дадено от съответния съд на установените по съответните дела обстоятелства. При тези съображения преценката на представената съдебна практика е ненужна.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2454 от 30 декември 2014 г., постановено по гр.д. № 3444 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: