3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 394
София 18.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията В. Атанасова гр.д. № 2780/2015 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от Б. М. Д., чрез адв. С. П., против решение от 13. 12. 2014 г. по гр. д. № 728/2014 г. на Софийския окръжен съд, ГО, І с-в. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба Л. И. И., В. Х. Г., И. Г. Г., А. М. С. не изразяват становище по същата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 66 от 15. 05. 2014 г. по гр. д. № 655/2012 г. на Пирдопския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Б. М. Д. и А. М. С. против Л. И. И., В. Х. Г. и И. Г. Г. иск за делба на масивна жилищна сграда и две второстепенни сгради, построени в УПИ II-188, в кв. 4 по плана на [населено място], както и претенцията на Б. М. Д. и А. М. С. срещу Л. И. И., В. Х. Г. и И. Г. Г. по чл. 344, ал. 2 ГПК, за присъждане на обезщетение за ползване на 2/8 идеални части от делбения имот от 19. 02. 2012 г. до приключване на делбеното производство с влязло в сила съдебно решение.
За да потвърди първоинстанционното решение в посочените части въззивният съд е приел за неоснователен иска за делба по съображения, че изключителен собственик на сградата и второстепенните постройки е ответницата Л. И. И., която ги е придобила на основание саморъчно завещание от 16. 05. 1998 г. от баща й И. И., починал на 12. 03. 2002 г. и оставил като законни наследници дъщеря си Л. И. И. /ответница по иска/, сина си Г. И. И. – починал 2009 г. и наследен от дъщеря си И. Г. Г. и съпругата си В. Х. Г. /и двете ответници по иска/, както и втората си съпруга Й. М. И. – поч. 2012 г. и оставила за наследници сестра си Б. М. Д. и брат си А. М. С. /ищци/. Приел е, че към смъртта на завещателя И. И. същият е бил изключителен собственик на завещаните имоти, като ги е придобил по наследство от майка си Лула И., поч. 1977 г., и съдебна делба, извършена през 1980 г., между него и баща му Г. И., при която имотът му е бил възложен с влязло в сила решение № 54/14. 04. 1980 г. по гр. д. № 395/79г. на Средногорския районен съд, на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./. Приел е, че собствеността върху делбения имот е придобита от И. И. с влизане в сила на решението по чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, че възложеният имот не е придобил статут на съпружеска имуществена общност между И. и Й. И., тъй като определената с възлагателното решение сума за уравнение на дяловете в размер на 7247, 50 лв. не е била изплатена от И. И. на баща му Г. И. /по делото не били представени никакви доказателства за плащане от ищците, а същевременно били ангажирани доказателства, сочещи на извода за липса на плащане: нотариално заверена декларация от 1992г., с която Е. И., втора съпруга на Г. И., заявява, че И. И. не е плащал никакви суми за уравнение на дялове; декларация от Г. И. от 1980 г. съдържаща съгласие И. И. да плати сумата 1000 лв. когато има пари; показанията на свидетелите К., С. и Егбау, според които И. И. нямал пари да плати на баща си дължимите суми за уравнение на дяловете и затова баща му се съгласил за сумата 1000 лв., която синът му да плати при възможност за това/. Приел е, че втората съпруга на завещателя Й. И. не е била придобила собствеността върху идеални части от имота и по давност, тъй като съгласно чл. 115, ал. 1, б.”ж” ЗЗД давност между съпрузи не тече, а след смъртта на И. И. през 2002 г. е обитавала и ползвала само лятната кухня и то със съгласието на ответницата Л. И., която й предоставила възможност да живее там, като Й. И. нееднократно е заявявала, че няма никакви претенции за къщата, само искала да живее в лятната кухня, където да изкара спокойно старините си.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят редица въпроси, първият от които засяга проблема дали възниква съпружеска имуществена общност върху съответната идеална част от наследствен на единия съпруг недвижим имот, възложен му с влязло в сила решение по чл. 288, ал. 2 ГПК /в ред. към 1980 г.,отм./, ако същият е осъден да плати парично уравнение на друг съделител, но плащане на паричното уравнение не е извършено. Твърди се, че приетото от състава на окръжния съд по този въпрос противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не следва да се допуска касационно обжалване на решението по този въпрос. От една страна, отговор на същия се съдържа в ППВС № 5/72 г., в р. ІІІ на което е разяснено, че съпружеска имуществена общност върху жилище, възложено в дял на съпруга-сънаследник по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ възниква, ако съпругът-сънаследник е осъден да плати на другите наследници парично уравнение и същото е изплатено по време на брака със семейни средства. На следващо място, няма противоречие между изводите на състава на въззивния съд по така поставения въпрос и посочените от касатора решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК /решение № 355/9. 01. 2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, II г.о. и решение № 760/15. 07. 2011 г. по гр. д. № 61/2010 г. на ВКС, IV г.о./. В решенията се обсъждат неотносими към настоящото дело проблеми, свързани с искове по чл. 21, ал. 1 и ал. 2 СК /отм/ – кога е налице пълна или частична трансформация при придобиване по възмезден начин на имущество по време на брака. В случая спорен е въпросът има ли плащане на парично уравнение, а не дали плащането е извършено изцяло или частично с лични средства на единия съпруг.
Следващият поставен въпрос е свързан с тежестта на доказване на въведено твърдение за направено плащане. В обжалваното решение е прието, че в тежест на страната, въвела твърдение за извършено плащане на парично уравнение, е да докаже плащането. В представеното решение № 355/9. 01. 2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, II г.о. и решение № 843 от 21. 07. 2011 г. по гр. д. № 315/2010 г. на ВКС, IV г.о. е разяснено, че който твърди влагане на лични средства следва да докаже този факт. Така представената практика отново е неотносима към казуса – същата касае спорове, при които има извършено плащане през време на брака, но се спори дали платените средства или част от тях са били лична собственост на един от съпрузите, а в случая от значение е извършено ли е плащане на сумата присъдена като парично уравнение или не и чия е тежестта за доказване на факта на извършено плащане.
Друг поставен въпрос е дали частният свидетелстващ документ доказва фактите, предмет на изявлението, обективирано в този документ, с твърдение, че същият е решен в противоречие с решение № 748 от 17. 02. 2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ВКС, I г.о. и решение № 17 от 3. 02. 2012 г. по гр. д. № 339/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Не е налице основанието по чл.. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и по този въпрос, тъй като твърдяното противоречие не е налице. В решенията е отговорено, че частният свидетелстващ документ не е доказателство за фактите – предмет на направеното изявление и следва да се преценява заедно с останалите доказателства. В случая съдът е приел липсата на плащане поради недоказване на този факт от ищците, в чиято тежест е било установяването му, а не заради изявленията в представените декларации от бащата на завещателя Г. И. и втората му съпруга Е. И.. Последните са обсъдени като документи, съдържащи индиция за липса на плащане, преценени заедно със събраните гласни доказателства.
Последният въпрос е как следва да се преценява наличието на основание за прилагане на чл. 172 ГПК относно показанията на свидетел, като се твърди, че този въпрос е решен в противоречие с решения № № 131 от 12. 04. 2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г.о. и 457 от 6. 08. 2010 г. по гр. д. № 477/2009 г. на ВКС, I г.о., представляващи задължителна съдебна практика. Решенията съдържат извод, че заинтересоваността на свидетелите се преценява с оглед всички останали доказателства по делото. В обжалваното решение изводът за неизвършено от И. И. в полза на баща му Г. И. плащане на присъденото с решението по чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ парично уравнение, се основава не само на гласни доказателства, а на съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства и при съобразяване с правилата за разпределение на доказателствената тежест.
Поради липса на твърдяните от жалбоподателката основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно разглеждане на подадената от същата жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът за делба е отхвърлен.
Не следва да се допуска касационно обжалване на решението и в частта относно претенцията на Б. Д. срещу Л. И. по чл. 344, ал. 2 ГПК, за присъждане на обезщетение за ползване на 1/8 ид.ч. от имота считано от 19. 09. 2012 г. до приключване на делбеното производство с влязло в сила решение – предвид обусловеността на тази претенция от уважаване на иска за допускане на делбата и предвид обстоятелството, че жалбоподателката не е формулирала никакъв правен въпрос във връзка с това искане, нито се позовава на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба не претендират разноски за настоящата инстанция, нито има данни такива да са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13. 12. 2014 г. по гр. д. № 728/2014 г. на Софийския окръжен съд, ГО, І с-в.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: