2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 798
гр. София, 19 юни 2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1443 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 99/17.10.2014 г., постановено по гр.д.№ 226/2014 г. от състав на Апелативен съд – Бургас.
Ответникът по касационната жалба СГС я оспорва относно нейната допустимост, респ. нейната неоснователност.
Ответникът по касационната жалба И. С. П. не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срок и е подадена от страна в процеса – ответник по делото, поради което е процесуално допустима, като в тази насока възражението на ответника СГС е неоснователно.
Производството по делото е било спряно с определение на състава на ВКС, до приключване на т.д.№ 5/2013 г. по описа на ОСГК на ВКС. Производството по тълкувателното дело е приключило, поради което производството по настоящото дело следва да бъде възобновено.
С въззивното решение, състав на Апелативен съд – Бургас е счел за основателен предявения против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 18 000 лева, като е потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 200 000 лева.
С решението си, въззивният съд е приел, че предявения против СГС иск за сумата от 200 000 лева е изцяло неоснователен, като е приел, че актовете на съда, с които се произнася по мерките за неотклонение не попадат в категорията съдебни актове, като основание за реализиране на отговорността на държавата в лицето на този орган, по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
В изложението на касационните основания се сочи правен въпрос, легитимиран ли е съдът да представлява Държавата по искове за вреди по чл.2 ЗОДОВ и в кои случаи, както и отговаря ли съдът при вреди от незаконно задържане под стража, постановено като мярка за неотклонение в хода на досъдебното производство. По този правен въпрос, въззивният съд е приел, че съдът не е легитимиран да представлява Държавата, по така предявения иск.
Същото разрешение на правния въпрос е дадено и с приетото тълкувателно решение № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС. Съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от задържане под стража като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание. Мерките за неотклонение са законови средства за процесуална принуда, които съобразно разпоредбата на чл.57 НПК се налагат с цел да бъде осигурено нормалното протичане и довършване на развиващото се наказателно производство и да гарантират изпълнението на влязлата в сила присъда. Промяната или отмяната на мярката за неотклонение е с оглед критериите за това да бъде попречено на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда. Когато задържането под стража е постановено от първата съдебна инстанция, но не е отговаряло на изискванията на вътрешното право/НПК/ именно съдът като въззивна инстанция е органът, който е установил с обвързваща сила незаконността и я е отстранил като е коригирал практиката си. По този начин са взети и мерки за отстраняване причините за допуснатото нарушение на закона в изпълнение целите на ЗОДОВ и стандартите на Конвенцията. Правно действие поражда само влезлият в сила съдебен акт, поради което съдът като субект в наказателния процес, който е освободил незаконно задържаното лице не трябва да представлява държавата в този случай. Така, както за вреди от допуснато обезпечение по искане на прокурор по реда на чл. 72, ал.1 НПК във връзка с чл. 389 и сл. ГПК, винаги отговаря само поискалият обезпечението и никога държавата за действията на съда, който го е допуснал, така и за вреди от задържане под стража като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание, държавата не отговаря чрез съда, а чрез прокуратурата, която е компетентният орган да повдига обвинение за извършено престъпление от общ характер.
Държавата не отговаря чрез съда и по искове за обезщетение за вреди при постановяване на осъдителна присъда, отменена по реда на инстанционния контрол. Според т.13 на ТР №3 от 22.04.2005 по тълк. дело №3/2004 г. на ОСГК на ВКС ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. В тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража. Ако са настъпили имуществени вреди, обезщетението за тях не се поглъща, а се присъжда самостоятелно с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Когато се претендират вреди от неоснователно обвинение и задържането под стража като мярката за неотклонение е била потвърдена от съдебна инстанция, това не е основание държавата да отговаря чрез съда, защото мярката е била наложена не в нарушение, а в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Тя уврежда непозволено задържания само когато обвинението е неоснователно. Съответният съд не е процесуално легитимиран да представлява държавата и когато постанови осъдителна присъда и впоследствие обвиняемият е оправдан, тъй като правно действие поражда само влязлата в сила присъда. В този случай процесуално легитимирана да представлява държавата е Прокуратурата на Република България, защото тя е поддържала неоснователно обвинение. Липсва причинна връзка между актовете на съда и настъпилите вреди. Такава има само с действията на Прокуратурата на РБ, защото без повдигане на неоснователно обвинение не би се стигнало и до неправилна осъдителна присъда. Прокуратурата упражнява надзор върху разследващите органи и е компетентният орган, който повдига и поддържа обвинение в извършването на престъпление от общ характер. Следователно при неоснователно държавно обвинение, прокуратурата е правозащитният орган, които трябва да промени практиката си и да вземе мерки за отстраняване причините за увреждането. Участието и на съда наред с нея като представител на държавата означава заличаване на съществената разлика между основни функции в наказателния процес.
Съответствието на правните изводи на въззивния съд с даденото задължително тълкуване с тълкувателното решение, води до извод за липса на касационното основание както по чл.280, ал.1, т.3, така и по т.1 и т.2 на същата разпоредба.
Сочат се правни въпроси във връзка с приложението на принципа за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и критериите във връзка с определянето на обезщетението за неимуществени вреди и свързаните с тези критерии процесуалноправни въпрос, като се твърди, че по тези правни въпроси са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване, по жалбата на Прокуратурата на Република България.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№ 1443/2015 г. по описа на ВКС, ІV гр.отд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 99/17.10.2014 г., постановено по гр.д.№ 226/2014 г. от състав на Апелативен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.