О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 811
гр.София, 22.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2862/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на Р. Ч. Т. и В. И. Т. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 4/ 13.01.2015 г. по гр.д.№ 1346/ 2014 г. в частта му, с която е потвърдено решение на Старозагорски окръжен съд по гр.д.№ 1058/ 2011 г. и по този начин по предявения от П. Т. П. против касаторите и против Т. П. Т. иск по чл.135 ЗЗД, е обявена за относително недействителна сделката, извършена с нотариален акт № ***, т.**, рег.№ ****, н.д.№ 322/ 2010 г. на нотариус рег.№ ***, с която Р. Ч. Т. продава на сина си Т. П. Т. по време на брака му с В. И. Т. апартамент № **, находящ се в [населено място], [улица], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****.***.***.*.**, с прилежащото му избено помещение и със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж.
Касаторите повдигат в изложението си по чл.284 ал.3 т.2 ГПК процесуалноправни въпроси за тежестта на доказване на факта на добросъвестността на длъжника – прехвърлител при предявен иск по чл.135 ЗЗД и относно обстоятелствата, опровергаващи презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД и материалноправни въпроси за значението на обстоятелствата, че с увреждащото действие се отчуждава несеквестируем имот и че длъжникът притежава и/или е отчуждил и други, секвестируеми вещи, наред с единственото си жилище. Считат, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по жалбата страна – П. Т. П. – я оспорва и счита, че няма основания за допускане на касационния контрол.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Въззивният съд е приел за установено, че ищецът се явява кредитор на ответницата Р. Т., той има срещу нея парични вземания в размер 56 278,18 лв – главница, както и за обезщетения за забава, които са установени с влязло в сила съдебно решение. Вземането е възникнало на 10.12.2008 г., а на 26.10.2010 г. Р. Т. е прехвърлила на сина си Т. Т. чрез продажба процесният недвижим имот. Това действие уврежда П. П. като неин кредитор, защото Р. Т. не разполага с друго имущество и източници на доходи. Третото лице е знаело за увреждането, тъй като е син на отчуждителката и се прилага презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД. Съдът посочил, че от събраните по делото свидетелски показания и заключения на вещо лице, презумпцията не може да се счита опровергана. По възраженията на ответниците, че имотът е несеквестируем, поради което спрямо него е недопустимо принудителното изпълнение, съдът посочил, че към момента на разпореждането с апартамента Р. Т. е притежавала и други недвижими имоти, които впоследствие е отчуждила, поради което процесният имот не е несеквестируем.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от касаторите правни въпроси обуславят обжалваното решение, но нямат претендираното от тях значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение биха могли да имат само въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или за да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е достатъчно пълен и ясен, а практиката по прилагането му – установена от Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК (срв. решение № 407/ 29.12.2014 г. по гр.д.№ 2301/ 2014 г., ІV г.о., решение № 320/ 05.11.2013 г. по гр.д.№ 1379/ 2012 г., ІV г.о., решение № 357 от 11.05.2010 г. по гр.д.№ 100/ 2010 г., IV г. о., решение № 162/ 01.07.2014 г. по гр.д.№ 7320/ 2013 г., ІІІ г.о.). Според тази практика, всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора, поради което всяка сделка, с която длъжникът се лишава от свое имущество, съставлява увреждащо действие по смисъла на чл.135 ЗЗД. Знанието на приобритателите на недвижимия имот за увреждане на кредитора на техния прехвърлител подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства, но когато се касае за лица по чл.135 ал.2 ЗЗД, кредиторът – ищец не носи тежеста да установи това знание. В този случай ответниците по иска трябва да докажат пълно твърденията си, че третото лице не е знаело за увреждането. Несеквестируемостта няма отношение към преподставките за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД. Дори отчужденото право да е било в предметния обхват на защитата по чл.444 ГПК, отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му. С факта на отчуждаването несеквестируемостта отпада, а възможността кредиторът да се удовлетвори от отчужденото имущество не може да бъде отклонена от длъжника с възражение за приложението на чл.444 ГПК.
Наличието на установена практика (с която, по същество, обжалваното решение е съобразено), изключва възможността по поставените въпроси да е налице допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 4/ 13.01.2015 г. по гр.д.№ 1346/ 2014 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА Р. Ч. Т. и В. И. Т. да заплатят на П. Т. П. 3 000 лв (три хиляди лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: