О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
София, 30.06.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№187 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Д. П. срещу решение №1511 от 30.06.2014 г. по в.т.д. №18/2014 г. на САС, 5 с-в. С обжалваното решение е потвърдено решение №6415 от 13.09.2013 г. по т.д.№6 371/2011 г. на СГС, ГО, 19 с-в, с което е признато за установено на основание чл.415, вр. чл.422 от ГПК по иска на [фирма] срещу Д. Д. П., съществуването на вземане в полза на [фирма] в размер на 200 000 лв., главница по запис на заповед от 10.03.2009 г., ведно със законната лихва от 23.03.2010 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение от 09.04.2010 г. и изпълнителен лист от 16.07.2010 г. по ч.гр.д.№13 609/2010 г. и Д. Д. П. е осъден да заплати на [фирма] сумата от 6 750 лв. разноски.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и не е мотивирал решението си, а при постановяването му е нарушил и разпоредбите на чл.60, ал.2 от ЗКИ, чл.487, вр. чл.537 от ТЗ и чл.417, т.2 от ГПК, вр. чл.60, ал.2 от ЗКИ, вр. чл.8, ал.2 от ЗЗД.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които с оглед решаването им в противоречие със задължителната практика на ВКС – тълкувателни решения и решения и определения, постановени съответно по реда на чл.290 и чл.274, ал.3 от ГПК, се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение, да обсъди и прецени всички относими към спора доказателства в тяхната взаимна връзка, съобразно твърденията на страните и фактическото положение, въведено от тях – решен в противоречие с ТР №1/2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение №324 по гр.д.№1413/09 г. на ВКС, ГО, решение №241 по гр.д.№850/2011 г. на ВКС, ГО, решение №134 по т.д.№34/2013 г. на ВКС, ТО, решение №17 по т.д.№213/2010 г. на ВКС, ТО и решение №758 по гр.д.№1243/09 г. на ВКС, ГО. 2. Съществува ли и изискуемо ли е вземането по запис на заповед, който обезпечава договор за банков кредит, ако дългът по договора за кредит не е изискуем, договорът за кредит не е прекратен и вземането по този договор не е обявено за предсрочно изискуемо от взискателя преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – решен в противоречие с т.18 от ТР №4/2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение №121 по т.д.№55/2009 г. на ВКС, ТК и решение №149 по т.д.№49/201 г. на ВКС, ТК. 3. Следва ли запис на заповед, издаден с падеж на предявяване, да бъде предявен на издателя и/или на авалистите преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, за да се направи вземането по ценната книга изискуемо – решен в противоречие с ТР №2/2011 г. по т.д.№2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, определение №203 по .т.д.№1049/2010 г. на ВКС, ТО, определение №859 по ч.т.д.№911/2010 г. на ВКС, ТО, определение№349 по ч.т.д.№135/2011 г. на ВКС, ТК. 4. Изискуемостта на вземането, основано на каузално правоотношение, което е обезпечено със запис на заповед, обхваща ли се от предмета на иска за установяване съществуването на вземането по чл.422 от ГПК – решен в противоречие с т.9 и т.17 на ТР №4/2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение №85 по т.д.№101/2012 г. на ВКС, ТО и 5. С оглед особеното качество на взискателя – банка и специалната разпоредба на чл.60, ал.2 от ЗКИ, когато банката има вземане по договор за банков кредит, обезпечен със запис на заповед и търси неговото принудително събиране, следва ли да ползва основанието по чл.417, т.2 или може да ползва основанието по чл.417, т.9 от ГПК – решен в противоречие с т.4г и т.18 от ТР №4/2014 г. по ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, определение №130 по ч.т.д.№415/2009 г. на ВКС, ТК, определение №543 по ч.т.д.№464/2009 г. на ВКС, ТК и определение №331 по ч.т.д.№306/2008 г. на ВКС, ТК. По отношение на третия въпрос се твърди наличие и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК поради решаването му от въззивния съд в противоречие с разрешението, възприето в решение №829 по т.д.№557/2005 г. на ВКС, ТК.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че издаденият на 10.03.2009 г. в полза на [фирма] запис на заповед, платим на предявяване, авалиран от Д. Д. П. и издаден за обезпечаване на задълженията по договор за кредит от 10.03.2008 г., е редовен от външна страна документ, като същият е бил предявен на издателя, с оглед недоказаното от ответника, предвид липсата на събрани по делото допустими доказателства, оспорване на записаната в ефекта дата на предявяване. Приел е на следващо място, че съобразно заключението на ССЕ, задълженията на кредитополучателя и съдлъжника му /трети по делото лица/ по договора за кредит от 10.03.2008 г., не са били редовно обслужвани, поради което на основание чл.2 от анекс от 31.08.2009 г. към договора, банката е упражнила правата си по чл.10.1.4, ал.1, без да е било необходимо нарочно уведомяване или покана до кредитополучателя. В тази връзка съдът е намерил за неоснователни, възраженията на ответника, че към 23.03.2010 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в полза на банката не е възникнало валидно изискуемо вземане, възраженията за редовното обслужване на кредита и тези за неправомерни действия на банката по удовлетворяване на вземанията, предприети преди падежа, без да е обявена предсрочна изискуемост на дълга, като е посочил също така, че банката може да иска издаване на заповед за изпълнение и въз основа на запис на заповед, и въз основа на извлечение от сметка, като видът на търсената защита се определя от ищеца.
На първо място следва да се посочи, че въпросът относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си и при въведени във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение, да обсъди и прецени всички относими към спора доказателства в тяхната взаимна връзка, съобразно твърденията на страните и фактическото положение, въведено от тях, не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на събраните допустими доказателства /по същество съдът е приел, че свидетелски показания относно оспорване на записаната в записа на заповед дата на предявяване на ефекта са недопустими, поради което не е обсъдил същите/, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по предмета на делото и е налице произнасяне по основателността на всички направени от ответника възражения.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че формулираните от касатора втори, четвърти и трети въпрос, не са обусловили решаващата воля на съда. Както бе посочено, в обжалваното решение е прието, че цялото вземане по договора за кредит е било изискуемо към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което изискуемо е и вземането по записа на заповед, като съдът не се е произнесъл в смисъл, че вземането по ефекта е изискуемо, без да е налице изискуемост за вземането по каузалното правоотношение. Дори и да се счете, че се поставя въпрос за изискуемостта на вземането по договора за кредит при липса на обявена предсрочна изискуемост от кредитора преди датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то същият отново не би могъл да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като решаването му не е в противоречие с т.18 от ТР №4/2013 г. по т.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, разясненията по която се отнасят до хипотеза на подадено заявление за издаване на заповед по чл.417, т.2 от ГПК, какъвто не е процесният случай. На следващо място в решението е прието, че записът на заповед с падеж на предявяване е бил предявен на издателя и авалиста и то преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /още повече, че самият ответник е твърдял, че предявяването е извършено на датата на издаване на ефекта/. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, по тези въпроси касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по последния поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос – същият е обусловил решаващата воля на съда, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като освен, че в цитираните от касатора решения, не се съдържа отговор на въпроса дали когато банката има вземане по договор за банков кредит, обезпечен със запис на заповед и търси неговото принудително събиране, следва да ползва основанието по чл.417, т.2 или може да ползва основанието по чл.417, т.9 от ГПК, то според константната практика на ВС и ВКС е несъмнено, че не съществува каквато и да е пречка при наличието на каузален дълг, по повод на който е издаден запис на заповед, кредиторът /независимо от неговото качество/ да предприеме по свой избор съдебни действия за събиране на вземането и въз основа на записа, и въз основа на каузалното правоотношение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1511 от 30.06.2014 г. по в.т.д. №18/2014 г. на САС, 5 с-в.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.