О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 362
гр. София, 03.07.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори юли, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков ч.т.д.№1376 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение №132 от 13.03.2015 г. по ч.т.д. №140/2015 г. на АС Пловдив, с което е потвърдено определение №213 от 28.01.2015 г. по т.д.№39/2015 г. на ОС Пловдив, за прекратяване на производството по делото на основание чл.130 от ГПК.
В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се посочва, че в нарушение на разпоредбите на чл.414, чл. 423 и чл.424 от ГПК, въззивният съд е приел, че предявеният от жалбоподателят иск по чл.124, ал.1 от ГПК за прогласяване нищожността на търговска сделка – запис на заповед, е недопустим. Навеждат се доводи, че в случая с предявяване на посочения иск, не се е твърдяло липса на вземане по записа на заповед, въз основа на който е издадена влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, а нищожност на менителничният ефект, каквато правна възможност съществува и прави предявеният иск допустим.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по процесуалноправен въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – определение №34 от 12.01.2011 г. по т.д.№865/2010 г. на ВКС, ТК, второ отделение, както и с произнасяне по въпроса: неподаването на възражение по чл.414 от ГПК срещу заповед за изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед, неподаването на възражение по чл.423, ал.1 от ГПК и непредявяването на иск по чл.424, ал.1 от ГПК, в сроковете, съответно по чл.413, ал.2, чл.423, ал.1 и чл.424, ал.2 от ГПК, лишава ли длъжника по запис на заповед от възможността да поиска по реда на чл.124, ал.1 от ГПК прогласяването му за недействителен на някое от основанията по чл.26, респ. чл.27 от ЗЗД, за който въпрос се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да постанови обжалваното определение АС Пловдив е приел, че [фирма] не е упражнил правото си на възражение по чл.414 и чл.423 от ГПК по издадената срещу него заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.9 от ГПК, като не е предявил и иск по чл.424 от ГПК в установените в закона срокове. Посочил е, че в заповедното производство законодателят е предвидил специален ред и срокове за оспорване на вземането и породилото го основание, с пропускането на които срокове се преклудира правото на страната да ги оспори на по-късен етап, като в този смисъл е достигнал до извод, че предявеният иск по чл.124, ал.1 от ГПК за установяване нищожността на записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение, е недопустим.
Настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На първо място липсата в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК на формулировка на процесуалноправния въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, препятства извършването на преценка, както за наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, така и на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Дори и да се счете, че е поставен въпроса – за определяне на правната квалификация на предявения иск /въпреки, че касационният съд не е длъжен и не може да го извежда/, то както бе посочено, въззивният съд е направил извод за недопустимост на иска за установяване на нищожността на записа на заповед, послужил като основание за издаване на заповед за изпълнение, с оглед уредения в закона специален ред и преклузивни срокове за защита, изтекли към момента на подаване на исковата молба, поради което този въпрос не е обусловил правната воля на съда.
От друга страна вторият процесуалноправен въпрос, отговаря на общото изискване за достъп до касация, тъй като изходът на делото е обусловен от преценката на въззивния съд, че неподаването на възражение по чл.414 от ГПК срещу заповед за изпълнение, издадена въз основа на запис на заповед, неподаването на възражение по чл.423, ал.1 от ГПК и непредявяването на иск по чл.424, ал.1 от ГПК, в сроковете, съответно по чл.413, ал.2, чл.423, ал.1 и чл.424, ал.2 от ГПК, лишава длъжника по запис на заповед от възможността да поиска по реда на чл.124, ал.1 от ГПК прогласяването му за недействителен. Въпреки обуславящото му значение обаче, в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. Предвидените в действащия ГПК правни способи за защита на длъжника срещу последиците на издадена по реда на чл.417 от ГПК заповед за изпълнение, са предмет на ясна и детайлна регламентация, по приложението на която е създадена трайна, непротиворечива и задължителна практика на ВКС. В същата по категоричен начин е възприето становището, че в закона е предвиден специален ред за защита на длъжника в заповедното производство – подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение по реда и в срока по чл.414 от ГПК или пред въззивния съд, на основанията и в срока, визирани в разпоредбата на чл.423 от ГПК, когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането. При липса на възражение в срок, заповедта влиза в сила, с което се преклудират фактите и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, включително и тези, относими към действителността на породилото го основание, освен ако не са налице специалните хипотези по чл.424 и чл.439 от ГПК – новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл.424 от ГПК, а на новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 от ГПК. В същия смисъл са и мотивите на въззивния съд, което изключва необходимостта въззивното определение да се допуска до касационен контрол за целите на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №132 от 13.03.2015 г. по ч.т.д. №140/2015 г. на АС Пловдив.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.