О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 405
София , 09.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 552/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н/, [населено място] срещу въззивно решение № 484 от 17.10.2013 г. по т. д. № 778/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 58 от 15.02.2013г. по т.д. № 163/2010 г. на Смолянския окръжен съд в частта, с която [фирма], [населено място] е осъдена да заплати на касатора на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 32 450.18 лв. и при условията на чл.271 ГПК е отхвърлен предявения на посоченото основание иск, като е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на касатора за признаване за установено по отношение на [фирма], че договор за банков кредит № 388/29.09.2005г. на стойност 370 000 лв. е прекратен поради плащане на 30.09.2005г. и за ищеца не съществува никакво задължение, а за ответника – вземане, както и предявения при условията на евентуалност иск за признаване за установено по отношение на [фирма], че договор за банков кредит № 388/29.09.2005 г. е нищожен поради противоречие със закона – чл.31 ал.4 ЗБ /отм./ вр.чл. 26 ал.1 предл.1 ЗЗД.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение в отменителната му част е недопустимо тъй като е постановено по въззивна жалба, подадена от адвокат С., без същият да има правомощия да представлява [фирма] пред въззивната инстанция. Маркирани са и касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК, които са развити в депозираното съобразно изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК изложение, в което касационното обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] оспорва искането за достъп до касация, а по същество счита жалбата за неоснователна. Подробни съображения са изложени в отговора, депозиран по реда на чл. 287 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Производството пред Смолянския окръжен съд е образувано по иск на касатора против [фирма] [населено място], клон С. за признаване за установено по отношение на банката, че сключеният между страните договор за банков кредит № 388/29.09.2005 г. на стойност 370 000 лв. е прекратен поради плащане на 30.09.2005 г. и за дружеството не съществува задължение, а за банката – вземане по този договор, съединен при условията на евентуалност с иск за прогласяване нищожността на същия договор за кредит поради противоречието му със закона – чл.31 ал.4 ЗБ/отм./ вр.чл. 26 ал.1 пр.1 ЗЗД. Предмет на делото е и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 32 450.18 лв., която банката събрала без основание от разплащателната сметка на ищеца – № [ЕГН] на 14.03.2006 г., ведно с мораторна лихва в размер на 12 622.98 лв. за периода 14.03.2006 г.–10.11.2010 г. В хода на производството касаторът-ищец е поискал да бъде допуснато изменение на първия предявен установителен иск, като се счита, че облигационни отношения между страните по договора за кредит № 388/29.09.2005г. не са възникнали, тъй като банката не е изпълнила задължението си за предоставяне на договорената сума, което искане не е допуснато като заявено след срока по чл. 214 ал.1 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по предявените в условията на евентуалност установителни искове, въззивният съд е приел, че процесният договор за кредит № 388/29.09.2005 г. за сумата 370 000 лв. е надлежно подписан от представляващите банката-кредитодател и дружеството-кредитополучател, като размерът на кредита е съобразен с решението на СД на ищеца. След обстойна преценка на доказателствата по делото е направен извод, че банката е предоставила, а ищецът усвоил изцяло сумите по кредита /370 000 лв./ по банкова сметка № [ЕГН], като този извод е обоснован както със счетоводното отразяване на това задължение от ищеца и посочването му в пасива на балансите на дружеството към 31.12.2006 г., 2007 г., 2008 г. и 2009 г., така и на декларацията за произход на средства, подписана по повод извършения по нареждане на ищеца на 30.09.2005 г. превод на сумата 300 000 лв. по сметка № [ЕГН], според която декларация на изпълнителния директор наредените за превод средства са от кредит. Към посочената дата /30.09.2005г./ сметка № [ЕГН] на дружеството е била с дебитно салдо в размер на 299 634.60 лв. в резултат на извършени от банката плащания по нареждане на дружеството, без да е налице покритие по сметката, т.е.отношенията между страните са били на принципа на овърдрафт, като с извършване на превода на сумата 300 000 лв. по тази сметка отрицателния резултат автоматично е бил занулен. Според съда нареденият от ищеца в същия ден /30.09.2005 г./ превод на сумата 10 000 лв. обратно по сметка № [ЕГН], по която първоначално е бил усвоен кредитът, не може да обоснове извод, че извършеният от негов служител превод на сумите 300 000 лв. и 10 000 лв. по две отделни разплащателни сметки е за погасяване на кредитното задължение и то веднага след отпускане на сумата от банката. Подобно тълкуване според съда не е съобразено с предмета и целта на договора – суми за оборотни средства, с погасителния план, а и подобно основание не е посочено в платежните документи. Погасяване на задължението не е отразено и в счетоводството на дружеството и не може да се приеме за основателно твърдението на ищеца, че неправилно Банката не е отнесла сумата 310 000 лв. за погасяване на отпуснатия кредит. Поради липса на данни, а и на твърдения, че и усвоената сума над 310 000 лв. до 370 000 лв. – 60 000 лв. кредитни средства е била погасена, въззивния съд е приел, че договорът между страните не е прекратен поради плащане, в какъвто смисъл било и приетото от първоинстанционния съд по първия установителен иск.
По иска за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит поради противоречието му със закона – чл.34 ЗБ /отм./ въззивният съд приел, че подписалият го от името на клона на ответната банка К. К. действително е бил в същото време член на СД на ищцовото дружество и е участвал при вземане на решението да се ползва кредит. Изложено е, че като длъжностно лице с ръководни функции той е имал качеството „администратор“ по смисъла на § 1 т.1ЗБ/отм./, но ищецът не е доказал наличието у това лице на съществен интерес за сключването му, тъй като според чл.31 ал.2 ЗБ/отм./ такъв е налице, когато страна по договора с банката е администраторът или член на неговото семейство; лице, с което администраторът или член на неговото семейство е икономически свързан като: притежава пряко или косвено квалифицирано дялово участие, е негов администратор или е съдружник в събирателно, командитно или в дружество с ограничена отговорност. В случая, нито една от посочените в закона хипотези не е налице – К. не е страна по договора и не е получил заем от банката, както се твърди в исковата молба.
Оплакването на ищеца, настоящ касатор за допуснато съществено процесуално нарушение е счетено за неоснователно, като решаващият състав споделил изводите на първоинстанционния съд, че предвидената от закона процесуална възможност за изменение на иска, е свързана със срок – първото заседание за разглеждане на делото, който в случая не е спазен, тъй като молбата на ищеца е подадена при провеждане на поредно съдебно заседание, насрочено за разглеждане на делото, а не в първото по смисъла на закона.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение в осъдителната му част въззивният съд приел, че въззивната жалба на ответната банка е подадена от лице с представителна власт, надлежно упълномощено в първоинстанционното производство с права за водене на делото до окончателното му свършване във всички инстанции, като изрично в приложеното пълномощно /л.264 т.1/ е посочена първа инстанция, въззивна инстанция и касационно обжалване. С оглед на тази формулировка е счетен за неоснователен доводът на настоящия касатор, че адвокат С. няма пълномощия да подава въззивна жалба и същата следва да се остави без разглеждане.
По съществото на спора в тази му част въззивният съд приел, че с оглед твърденията в исковата молба, че от наличните средства на дружеството по разплащателна сметка № [ЕГН] ответната банка е събрала сумата 32 450.18 лв. за погасяване на начислени лихви по сметка № [ЕГН], за което липсвало законно или договорно основание, искът следва да се квалифицира като такъв по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Прието е за установено от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че за периода 01.01.2003г. – 30.09.2005г. банкова сметка № [ЕГН] е приключвала с отрицателен резултат, като към 30.09.2005 г. сметката е била на червено с 299 634.60 лв. Този резултат се дължал на извършвани от банката плащания по нареждане на дружеството, като отново съдът е посочил, че е работено на принципа на овърдрафт, макар за този номер сметка между страните да не е бил подписван такъв договор. Представени са договори за овърдрафт, но за друга сметка, по която обаче такъв не е бил ползван. За периодите, през които сметка № [ЕГН] е приключвала с отрицателен резултат, банката е начислявала лихви чрез съставяне на справки, като експертизата е установила, че периодите и сумите са правилно определени и които именно начислени лихви в общ размер 32 450.18 лв. банката е събрала на 14.03.2006г. от разплащателната сметка на дружеството с № [ЕГН]. При така установената фактическа обстановка съдът отговорил отрицателно на въпроса дали по този начин банката се е обогатила неоснователно за сметка на дружеството. В тази връзка е изложено съждението, че дебитното салдо представлява парично задължение, върху което до погасяването му се дължи лихва. Именно тази лихва е събрала банката, с което не се е обогатила неоснователно за сметка на дружеството. Отделен според съда е въпросът дали установения начин на работа в банката е съобразен с регламентирания от нормативните актове ред, но според него тези нарушения не обосновават извод за неоснователно обогатяване предвид дължимостта на лихва върху непогасеното от ищеца парично задължение. При така направените изводи предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, както и аксесорния такъв по чл.86 ЗЗД са счетени за неоснователни – последният отхвърлен от първоинстанционния съд по други съображения, поради което отменил решението му в осъдителната част и отхвърлил и иска за сумата 32 450.18 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Изтъкнатите в касационната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение не обуславят допускане на касационно обжалване. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице такава вероятност за недопустимост на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд. Неоснователни са доводите за липса на представителна власт на адвокат Л. С. от АК-С., подал въззивната жалба от името на ответника [фирма]. В хода на първоинстационното производство, ответната банка е била представляван от адвокат С. с представено по делото /л.264 т.І/ пълномощно, валидно до приключване на делото във всички инстанции. Поради това и поставените от касатора въпроси, свързани със самостоятелността на упълномощителната спрямо мандатната сделка не следва да бъдат обсъждани като неотносими към допустимостта на обжалвания съдебен акт.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпориращо касационните доводи за неправилност на въззивното решение, като изразява чрез въпросите си несъгласие с извода, че сумата по договора за кредит е предоставена и реално усвоена, касаторът отправя питането „При липса на реална размяна на пари, не е ли налице нищожност поради липса на елемент от фактическия състав на договора за кредит”. На първо място спор изпълнила ли е ответната банка задълженията си по договора за кредит не е бил въведен от касатора като предмет на делото. Точно обратното – искането му е било да се признае за установено, че е погасил задължението си за връщане на предоставените му от банката оборотни средства в кредит. На второ място заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен в момента, когато въз основа на постигнато между страните съгласие едната страна даде, а другата – получи в заем пари. Когато такова реално предаване на сумата липсва, поради незавършеност на фактическия състав липсва изобщо сделка, по отношение на която да се преценяват каквито и да било основания за нищожност. Доколкото преобладаващата част от питанията, чрез които касаторът по същество цели разрешаването по същество на правния спор в стадия по селектиране на касационната му жалба, се отнасят до служебното задължение на съда да следи за нищожността на договорите, то макар и в тази им част да са правни, те са неотносими към изхода на делото, извън предмета на който е въпросът отразява ли се на действителността на договора за заем липсата на реално предаване на сумата, за която е постигнато съгласие.
Извън доуточнените от касационната инстанция, които обаче не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, други правни въпроси не могат да бъда извлечени от изложението на касатора с оглед цитираната казуална съдебна практика и направеният анализ на неправилността на въззивното решение в съответните му части, което по своята същност съставлява оплакване за неправилност на съдебния акт, свързано е с поддържаното от страната становище по спора, а не с правните изводи на въззивния съд и е относимо към разглеждането на жалбата по същество, но не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Необосноваването на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване изключва необходимостта, а и възможността за произнасяне по допълнителните селективни критерии.
За прецизност следва да се посочи, че приложените решения на ВКС и на различни по степен съдилища са относими към основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК, но спрямо тях страната не обосновава извод за наличие на противоречие при разрешаването на общо поставените въпроси, тъй като не е сравнявала актовете, нито е поддържала идентитет на хипотезите, при които поставените от нея въпроси са били разрешени в сравняваните актове, т. е. не е обосновала конкретно такова противоречие. Следователно, не може да бъде обоснован довода за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 484 от 17.10.2013 г. по т. д. № 778/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: