О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
София, 09.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.06.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2929 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗК [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1349 от 27. 06.2014 год., по т.д.№ 4528/2013 год., с което е потвърдено решение № 1436 от 07.08.2013 год., по т.д.№ 1166/2012 год. на Софийски градски съд..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че възражението му за прихващане, заявено с отговора на исковата молба е материалноправно недопустимо, тъй като към този момент, т.е. преди възникване изискуемостта на насрещното вземането на ищеца, неговото вземане е било погасено по давност.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърдението му е, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/ 04. 01.2001 год. на ОСГК на ВКС и на решение № 113/09.07.2013 год., по гр.д.№ 1274/2013 год. на ІІ г.о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на общата предпоставка за достъп до касация.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционния съдебен акт, с който е уважен предявения от „Д.- О. З.” Е. срещу касатора –ЗК [фирма] регресен суброгационен иск, основан на чл.402, ал.1 ТЗ/ отм./, във вр. с чл.407, ал.1 ТЗ за сумата 30.115 лв., ведно със законна лихва от датата на исковата молба – 27.02.2012 год. въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките на закона за ангажиране отговорността на ответника, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на прекия причинител на обезщетените от ищцовото търговско дружество имуществени вреди, по силата на договор за имуществено застраховане ”Автокаско” на моторно- превозно средство на пострадалия от ПТП на 16.10.2005 год. собственик на л.а. „ БМВ 530”Д, с рег. [рег.номер на МПС] ”- К. Николов Б., като чрез уредения в чл.272 ГПК способ е препратил към мотивите на Софийски градски съд както относно активната легитимация на ищеца, като носител на правото на суброгация, така и по отношение пасивната легитимация на ответника, предвид новелата на чл.213, ал.1, изр.4 КЗ, във вр. с § 143 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр.97/2007 год./.
Единствено в допълнение към изложените от първостепенния съд съображения за неоснователност на въведеното от ЗК [фирма] защитно възражение за прихващане съдебният състав на Софийски апелативен съд е посочил, че дори и вземанията на страните по насрещните правоотношения да представляват еднородни и заместими престации, позволяващи успешно упражняване на компенсационното право на ответника, то настъпилото погасяване на активното вземане на последния по давност, преди пасивното вземане да е станало изискуемо, каквото оспорване своевременно е направено от ищцовото търговско дружество, изключва уважаването му.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Освен, че касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос на материалното и/ или процесуално право, който разрешен от въззивния съд да е релевантен за крайния правен резултат по делото по см., възприет в задължителните разяснения по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год., дори и да се приеме, че съобразно цитираните указания, че такъв въпрос може да бъде конкретизиран въз основа на доводите в изложението по чл.284, ал.3 , т.1 ГПК, без да бъде нарушено диспозитивното начало и равенството на страните в процеса и той се свежда до приложението на чл.103, ал.2, във вр. с ал.1 ЗЗД, недоказано се явява поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираното в тази вр. решение по чл.290 ГПК № 113 от 09.07.2013 год., по гр.д.№ 1247/2013 год. на ІІ г.о. на ВКС наистина е даден отговор на въпроса за предпоставките, при които може да се извърши прихващане между две насрещни еднородни вземания, в случаите, когато едното от тях е погасено по давност. Прието е, че изискването на чл.103, ал.1 ЗЗД за изискуемост и ликвидност на вземането, с което се иска да се извърши прихващане касае възникването и упражняването на извънсъдебно прихващане, чийто материален правопогасяващ ефект настъпва с факта на отправяне на изявлението по реда на чл.104, ал.1, изр.1 ЗЗД, от който момент двете изискуеми и ликвидни вземания се считат за погасени, докато съдебното възражение за прихващане, заявено като способ за съдебна защита срещу предявения иск във висящ исков процес е допустимо и когато вземането, с което се иска да се извърши прихващане не ликвидно, нито е изискуемо, тъй като целеният погасителен ефект в тази хипотеза настъпва с влизане в сила на решението, установяващо съществуването на вземането и неговата изискуемост. И в двете хипотези, обаче, по изключение, съгласно чл.103, ал.2 ЗЗД, прихващането запазва своето погасително действие, макар да се извършва, когато насрещното вземане е вече покрито с давност.
Възприетото от въззивния съд разрешение, свързано с приложението на чл.103, ал.2, във вр. с ал.1 ЗЗД е в пълно съгласие с цитираната задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС, тъй като направеното от касатора, като ответник, възражение за прихващане е прието в съответствие с правилата на чл.131 – 133 ГПК, разгледано е като допустимо, но основателността му е отречена, не поради ненастъпила изискуемост или поради неликвидност на насрещното вземане, респ. междувременното му погасяване по давност, а поради изтекла погасителна давност по отношение на активното вземане, настъпила преди възникване изискуемостта на пасивното вземане, т.е. прихващането не е могло да бъде извършено преди изтичане на давностния срок.
В този см. доколкото различният правен резултат по делата в случая не се дължи на различно, спрямо задължителната съдебна практика, тълкуване на закона от решаващия състав на Софийски апелативен съд, а на различните факти и обстоятелства по съпоставяните дела, то селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо, съгласно т.2 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е позоваването и на критерия за селекция по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. И. на прихващането, като погасителен способ и като форма за съдебна защита на ответника във висящ исков процес, уреден в чл.103- чл.109 ЗЗД, е предмет на задължителна и трайно непротиворечива практика на ВКС, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена, а това само по себе си, според разясненията в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, изключва поставеният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Що се касае до процесуалноправния въпрос, който също може да бъде доуточнен въз основа на доводите на касатора в изложението на основанията за достъп до касация, към касационната жалба и се свежда до приложението на чл.131, ал.2, т.5 ГПК, то той може да е важен, но не е обуславящ за делото. Въззивният съд е приел, че ответникът своевременно с отговора на исковата молба е въвел правопогасяващо си възражение за прихващане, като форма на защита срещу предявения иск, но е отхвърлил същото като неоснователно по съображения, изградени въз основа на събраните и обсъдени по делото доказателства, че прихващането не е могло да бъде извършени преди погасяване на вземането му по давност.
При отсъствие на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване- релевантен за изхода на делото правен въпрос, за състава на касационната инстанция отсъства задължение да се произнесе по основателността на съответното поддържано селективно основание – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 500 лв., юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1349 от 27.06.2014 год., по т.д.№ 4528/2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ЗК [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 500 лева/ петстотин лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: