7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 961
София, 24.07.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1141 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на адв. Е. Т. в качеството й на особен представител на М. К. от [населено място], против решение № 16823 от 16 септември 2014 г., постановено по в.гр.д. № 12980 по описа на Софийския градски съд за 2013 г., с което е потвърдено решение № 5988 от 28 май 2013 г., постановено по гр.д. № 26324 по описа на районния съд в [населено място] за 2011 г. за осъждане на К. и Б. П. Д. от [населено място] да заплатят всеки един от тях на Н. Н. В. от [населено място] сума от по 18367,93 лева на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, ведно с лихвата от 22 юни 2011 г. и разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се недопустимост на решението, тъй като родово делото е подсъдно на окръжния съд – предявен е иск при условията на солидарност за ответниците за сумата от 36735,86 лева. Поддържа се допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразило се в недопускане на относими към тезата на касатора доказателства, необсъждане и несъобразяване на събраните доказателства, неправилна квалификация на правоотношението. Твърди се неправилно уважаване на иска изцяло, при положение, че солидарността е между четири лица, а дългът е разделен на три. Твърди се, че изпълнилият съдлъжник не може да има повече права спрямо останалите съдлъжници от кредитора, тъй като е изплатено непадежирало в голямата си част задължение. Поддържа се, че изводите на съда не съответстват на събраните доказателства и има противоречие между мотиви и диспозитив. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Срещу същото решение е подадена касационна жалба и от Б. П. Д. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Н. Х..
В жалбата на Д. се заявяват всички основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК въззивният съд не допуснал и не събрал посочени доказателства, не е обсъдено и възражението за процесуално нарушение на първоинстанционния съд, не са обсъдени всички доказателства и е нарушена нормата на чл. 272 ГПК. И в тази жалба се заявява, че изпълнилият съдлъжник не може да има повече права спрямо останалите съдлъжници от колкото е имал кредиторът. Неправилно съдът е тълкувал изявлението на касаторката за наличие на други отношения между съдлъжниците. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускането му в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът Н. Н. В. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Л. Т., в отговор на касационните жалби поддържа липса на основание за допускането на касационното обжалване, както и неоснователността им.
Първоинстанционното решение е прието за допустимо от въззивния съд, тъй като били предявени субективно съединени искове за суми, които се претендират разделно от солидарните длъжници, както и за правилно. Не е споделено виждането на първата инстанция, че страните по спора отговарят към кредитора като поръчители на кредитополучателя. Прието е, че задължението е платено изцяло от ищеца в дължимия му размер. Предсрочното изпълнение на задължението е тълкувано в рамките на хипотезата на чл. 70 ЗЗД при липса на друга уговорка в договора, като с изпълнението ищецът е освободил всички съдлъжници от задължението. Предвид изр. 2 на чл. 127, ал. 2 ЗЗД, при неплатежоспособност на един от съдлъжниците, както е в случая, загубата е разпределена съразмерно между останалите.
Не може да се сподели виждането на адв. Т. като особен представител на М. К., за недопустимост на обжалваното решение, тъй като според петитума на исковата молба, макар ищецът Н. В. да сочи, че иска от съдлъжниците си да му заплатят солидарно сумата от 36735,86 лева, то изрично продължава с уточнението, че сумата е формирана като разлика от надплатеното от него или 18367,93 лева по отношение на М. К. и същата сума по отношение на Б. Д.. При това положение не е нарушено правилото на чл. 104, т. 4 ГПК.
Касационният съд приема, че не са налице основанията, поддържани от касаторите, за допускане на касационното обжалване.
Адв. Т. изрично поставя само въпроса до каква степен е приложима преклузията по чл. 133 ГПК. Вероятно целта на заявеното по този начин питане е да се постави проблемът дали особеният представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, е ограничен от правилото на чл. 133 ГПК, при положение, че определени факти и обстоятелства му стават известни от изявления на други страни по спора след срока за подаване на писмен отговор. Извън обстоятелството, че конкретен правен въпрос няма зададен по посочения начин, а заявеното изрично питане е неконкретно, като уточняването му може да доведе до нарушение от страна на съда на чл. 6, ал. 2 ГПК, поради което касационното обжалване не следва да бъде допускано само на основание липса на поставен обуславящ правен въпрос, то и при изрично поставен правен въпрос в посочения смисъл не би се достигнало до допускане на касационното обжалване. И това е така, тъй като действително в първото по делото открито съдебно заседание от 4 октомври 2012 г. адв. Т. е заявила твърдение, че между съпругата на ищеца и ответницата Д. е имало уговорка за покриване на дълга със средства от продажба на общ имот, за което особеният представител е поискала да представи доказателства, докато процесуалният представител на ответницата Д. е заявил на свой ред, че е имало договорка между Д. и ищеца за заплащане на кредита от последния поради наличието на други отношения между страните, като е подчертал, че ответницата Д. не е могла да се ориентира в обстоятелствата преди доклада по делото. Твърденията на адв. Т. и на процесуалния представител на отв. Д. са за различни отношения (между ответницата и трето за спора лице, и между ищеца и ответницата), като явно адв. Т. черпи сведенията си от отв. Д., която обаче е заявила съответни фактически обстоятелства след срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Следователно относимият за случая, но непоставен правен въпрос е ограничен ли е от преклузивните срокове за заявяване на фактически твърдения особеният представител на ответника в случаите, когато те са основани на изявленията на друг ответник, пропуснал да ги заяви в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, и приложимо ли е спрямо особения представител правилото на чл. 147, т. 1 ГПК. Останалите съображения, дадени в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от адв. Т., по същината си са касационния основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Не обосновават допускане на касационното обжалване и въпросите, поставени от отв. Д..
На първо място се пита длъжен ли е първоинстанционният съд да даде възможност на страните за становище по доклада по делото по чл. 146 ГПК (както изисква нормата на чл. 146, ал. 2 ГПК), каква е последицата от недаване на такава възможност, и какви са правомощията на въззивната инстанция при посочване във въззивната жалба на такова нарушение. Правният въпрос предпоставя недадена от първата инстанция възможност за вземане на становище по доклада, за което в кориците на делото няма данни. Съгласно чл. 146, ал. 3, изр. първо ГПК, съдът предоставя възможност на страните да изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и да предприемат съответните процесуални действия. В доклада по делото съдът е допуснал представените писмени доказателства, допуснал е експертиза и е оставил без уважение искания на отв. Д. за представяне на оригинали на документи. Доказателствената тежест е указана ясно. Указания към страните не са правени и процесуални действия, свързани с вече представените доказателства, не са искани от страните. При това положение в първото по делото заседание съдът е приел проектодоклада за окончателен. След това ответниците чрез представителите си са направили съответните изявления, посочени по-горе, за различни отношения във връзка със заплащането на дълга, от тези, които се сочат от ищеца в исковата молба. Очевидно с правния въпрос, поставен в настоящия случай, отв. Д. цели да се приеме, че недопускането на доказателства, представени след срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, съставлява нарушение на чл. 146, ал. 3 ГПК, без да взема предвид, че съгласно чл. 147, т. 1 ГПК, до приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно, което в процесния случай явно не е така. Твърдението на процесуалния й представител, че ответницата не могла да се ориентира в обстоятелствата преди доклада по делото, не могат да бъдат счетени като основание да се дерогира правилото на чл. 131, ал. 1 ГПК и да не настъпят последиците според чл. 133 ГПК.
Поставя се въпросът следва ли въззивната инстанция да вземе отношение по всяко едно, въведено с въззивната жалба, съображение за порочност на първоинстанционното решение. Този въпрос отново е свързан с вече разисквания проблем по твърдението на касаторката за недадена възможност за становище по доклада по чл. 146 ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска по този въпрос.
На трето място се пита следва ли преклузията, предвидена в чл. 133 ГПК да се абсолютизира и какво е отношението й с чл. 146 и чл. 10 ГПК, може ли да се правят възражения/твърдения в първото съдебно заседание, но след приемане на доклада по чл. 146 ГПК по делото, колко конкретизирано следва да е твърдението/възражението на страната, за да не бъде приемано от съда като ненаправено (преклудирано, защото не е уточнено). Искането се основава на приетото от първата инстанция, че искането на ответниците за допускане на свидетелски показания следва да се остави без уважение, тъй като обстоятелствата, за които се искат свидетели, са косвени, няма твърдения, че свидетелите ще свидетелстват за конкретната договорка между страните за даване на получената сума по договора за продажбата на ищеца за погашение на главния дълг. Предмет на питане при посочената формулировка би могла да бъде преценката на първата инстанция за необходимостта от разпит на свидетели при дадените обстоятелства, стига оплакване в този смисъл да е изложено във въззивната жалба, и въззивният съд да е възприел тезата на първоинстанционния съд. В настоящия случай съдът не е излагал мотиви по твърдение за това, че твърденията на ответниците са били неуточнени, вследствие на което са приети за преклудирани, тъй като такова оплакване не е излагано от ответниците във въззивните им жалби, като във въззивната жалба на Д. се сочи, че не са били събрани необходимите им доказателства, с което първата инстанция допуснала съществено процесуално нарушение. По останалата част на въпроса важат вече изложените по предходните въпроси съображения на касационния съд.
На следващо място се пита следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, включително и тези, за които счита, че са неотносими към спора и/или събрани относно твърдения за факти, които счита за преклудирани, макар само да обяви това. По този въпрос се твърди, че произнасянето на въззивния съд е в нарушение на обвързващата съдебна практика, намерила израз в решение № 57 по гр.д. № 1416/2010 г., ІІІ г.о., ВКС, и решение № 37 по гр.д. № 241/2011 г., І г.о., ВКС. И в двете посочени решения няма отклонение от постоянната съдебна практика за това, че въззивният съд е длъжен да обсъди в съвкупността им доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните, като във второто сочено решение изрично се подчертава, че се обсъждат допустимите и относими доказателства. Събрани доказателства по делото за твърденията на ответниците по спора за „други” отношения между страните във връзка с плащане на задължението няма, а ако възможността да се сочат фактически твърдения е преклудирана, то и доказателствата за тях няма да са допустими и относими. Тъй като не се констатира нарушение на сочената от касаторката обвързваща съдебна практика, то и искането за допускането на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е основателно.
Накрая се пита може ли изпълнилият към кредитора солидарен длъжник да се суброгира в по-голям обем от правата на кредитора; при предсрочно изпълнение на неизискуемо задължение към кредитора от страна на солидарен длъжник, изискуемо ли става вземането на последния по чл. 127 ЗЗД срещу останалите солидарно задължени лица; следва ли регресните права в този случай да са точно съобразно правата на удовлетворения кредитор, т.е. задължението на останалите солидарни длъжници да бъде изискуемо съобразно изискуемостта на вноските, предвидени в договора за кредит. В първата си част въпросът не е ясен и не може да се определи към кой обуславящ извод на въззивния съд се отнася. Ако касаторката е имала предвид приложението на чл. 127, ал. 2, изр. второ ЗЗД, то е следвало да постави и конкретен правен въпрос. За останалата част от въпроса следва да се има предвид обвързващата съдебна практика, намерила израз в решение № 211 по гр.д. № 177/2011 г., ІV г.о., ВКС, според което съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД солидарният съдлъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, каквото е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв какъвто е бил в момента на погасяването. Следва да се допълни, че съгласно установената съдебна практика, регресното право урежда вътрешните отношения между солидарните длъжници като различно от солидарните задължения спрямо кредитор, за които може да се уговори начин на периодично плащане.
Адв. Т. иска присъждане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Предвид правилото на чл. 47, ал. 6 ГПК от ищеца й се дължи сумата от 500 лева, която сума при приложение на правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът Кулеша следва да заплати на ищеца. Касаторите следва да заплатят на ответника в касационното производство сумата от 1470 лева заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 16823 от 16 септември 2014 г., постановено по в.гр.д. № 12980 по описа на Софийския градски съд за 2013 г.
ОСЪЖДА Н. Н. В., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] вх. „Б”, ап. 17, да заплати на адв. Е. К. Т. с адрес в [населено място], [улица], ет. 3, ап. 5, сумата от 500,00 (петстотин) лева възнаграждение за особен представител за касационната инстанция.
ОСЪЖДА М. К., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес в [населено място],[жк], [улица], вх. „А”, ет. 4, ап. 14, да заплати на Н. Н. В., с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] вх. „Б”, ап. 17, сумата от 500,00 (петстотин) лева заплатени от В. за особен представител на К. в касационното производство.
ОСЪЖДА М. К., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес в [населено място],[жк], [улица], вх. „А”, ет. 4, ап. 14, и Б. П. Д., ЕГН [ЕГН], с настоящ адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Б”, ет. 5, ап. 30 и с постоянен адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на Н. Н. В., с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] вх. „Б”, ап. 17, сумата от 1470,00 (хиляда четиристотин и седемдесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: