О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 453
София,, 03.08.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети юли две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдия Мария Славчева
ч.т.д. № 462/2015 година
Производство по реда на чл. 248, ал.3 ГПК.
Образувано е по молба на „Г. фонд”, със седалище и адрес на управление [населено място] чрез пълномощника му адв. А. Н. против определение № 1848 от 24.09.2014 г. по ч.в.т.д. № 1022/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 732 от 29.05.2014 по т.д. № 470/2012 г. на Окръжен съд- Стара Загора, с което е оставено без уважение искането на „Г. фонд” за изменение в частта за разноските на определение № 1247 от 09.11.2012 г. по т. д. № 470/2011 г. на Окръжен съд- Стара Загора за осъждането му да заплати на С. В. В. разноски за първоинстанционното производство в размер на 10 350 лв., от които 10 000 лв. адвокатски хонорар и 350 лв. разноски по делото.
В частната касационна жалба са въведени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение, а допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, поради разрешаване в отклонение от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – т.3 и т.11 на следните процесуални въпроси: 1. „Присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, когато страната не е представила доказателства за изплащането му и до кой момент/етап от развитието на гражданското съдопроизводство е процесуално допустимо да се представят такива доказателства” и 2. „Когато съдът е сезиран с искане за намаляване размера на адвокатско възнаграждение поради прекомерност с оглед фактическата и правна сложност на делото, длъжен ли е да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност”
Ответната страна С. В. оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в депозирания по реда на чл.276, ал.1 ГПК отговор.
Върховният касационен съд , Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложеното в молбата и като провери данните по делото, констатира следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
С определение № 1247 от 09.11.2012 г. по т.д. № 470/2011 г. Окръжен съд – Стара Загора е оставил без разглеждане предявените от „Г. фонд”- [населено място] искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, чл. 47 ЗЗД и чл. 288, ал.12 КЗ и прекратил производството по делото, като осъдил ищеца да заплати на ответницата С. В. направените по делото разноски в общ размер 10 350 лв.
Определението е обжалвано от „Г. фонд”- [населено място] в частта за разноските с искане за отмяната му порази липса на доказателства за извършено плащане на уговорения хонорар от 10 000 лв. в договора за правна помощ от 15.11.2011 г., сключен между С. В. и адв. К., като с отговора на въззивната жалба пълномощнищата представила декларация в уверение, че уговореният хонорар от 10 000 лв. действително й е бил заплатен от С. В. в деня на приключване на устните състезания.
С определение № 290 от 13.02.2014 г. производството по ч.гр.д. № 153/2013г. на Пловдивски апелативен съд производството е прекратено и делото върнато на Окръжен съд- Стара Загора за произнасяне по искането на „Г. фонд”- София по чл. 248 ГПК.
С определение № 732 от 29.05.2014г. по т.д. № 470/2011 г. ОС- Стара Загора оставил без уважение молбата на ищеца по чл.248, ал.1 ГПК, което със сега обжалваното определение е потвърдено. Доводът на настоящия жалбоподател, свързан с липсата на доказателства за реално извършено плащане от страна на ответницата на договореното с адв.К. възнаграждение е счетен от въззивния съд за неоснователен, като са изложени съображения, че тълкуването на представения по делото договор за правна помощ, в който е посочено не само уговореното възнаграждение в размер на 10 000 лв., но и заплащането му „до приключване на делото пред СтОС – първа инстанция” налагал извода, че възнаграждението е платено, аргумент в която насока според съда е и представеният от адв.К. списък по чл.80 ГПК, в който е отразено претендираното адвокатско възнаграждение в договорения размер, срещу който ищцовата страна не е възразила своевременно. За неоснователни са счетени и доводите за прекомерност на разноските по съображения, че възражението на жалбоподателя не е направено своевременно, като отделно от това е прието, че независимо от прекратяването на производството, след като то се е развило с размяна на съдебните книжа, ангажиране на доказателства, вкл. и чрез съдебни експертизи, т..е. налице е осъществена процесуална защита в пълен размер и съобразно спецификата на спора, то твърдението за липса на фактическа е правна сложност не намира опора в данните по делото.
Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното определение позволяват да се приеме, че поставените от частния жалбоподател правни въпроси нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото и не попадат в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК – основна обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Дължимостта на претендираните от ответницата разноски е аргументирана с направения от съда извод, че същите са заплатени преди приключване на устните състезания пред първата инстанция, т.е. в срока по чл.81 ГПК. Изводът е изграден въз основа на представени в този срок, а не след изтичането му писмени доказателства, поради което поставеният въпрос е неотносим към изхода на делото. Правилността на този извод не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване. въпроси.
Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК втори процесуален въпрос действително е важен, но той не е единствено обуславящ правната воля на решаващия съдебен състав. Видно от съобразителната част към определението е, че въззивният съд е изградил изводите си за неоснователност на възражението за прекомерност на разноските с несвоевременното му релевиране, т.е. след срока по чл.81 ГПК, който е и крайният срок, до който всяка от тях може да направи възражение, обосновано с визираните в чл. 78, ал. 5 ГПК предпоставки за намаляването му. След като произнасянето на въззивния съд по поставения правен въпрос не е единствено обуславящо изводите на съда по спорното материално право, то този въпрос не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал. 1 на чл. 280 ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда.
С оглед изложеното, касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1848 от 24.09.2014г. по ч.в.т.д. № 1022/2011 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: