О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 475
София, 13.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1759/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Ф. Е., [населено място] срещу въззивно решение № 432 от 11.03.2014 г. по гр.д.№ 4749/2013 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 28.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 380/2013 г. от Пернишкия окръжен съд, в частта за отхвърляне на предявения от касатора срещу ЗК [фирма], [населено място] иск за обезщетение за неимуществени вреди с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 42 000 лв. до пълния му предявен размер от 80 000 лв.
Касаторът поддържа, че при произнасяне на решението си въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, а допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.
Ответникът по касация ЗК [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваният съдебен акт, след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 226 КЗ за разликата над 32 000 лева до 42 000 лева, на ищеца е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на още 10 000 лева, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата, а в останалата му част, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата 80 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено. Прието е за установено, че вследствие на ПТП, настъпило на 04.09.2010 г. по вина на водача л.а.”Фолксваген”, на ищеца са причинени средни телесни повреди, изразяващи се в „многофрагментно счупване на костите на лява подбедрица” и „счупване на големия туберкул на дясна раменна кост с изкълчване на дясна раменна става”. Между собственика му и ответника по иска е възникнало вализно правоотношение по договор за задължителна застраховка „ГО” на автомобилистите със срок на действие от 11.09.2009г. до 10.09.2010г. На 24.08.2011г. е било сключено споразумение между ответното застрахователно дружество, по силата на което последното се задължило да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 000 лв. Изложено е, че се касае до тежко многофрагментно счупване в областта на лявата подбедрица, което е наложило поставянето на пострадалия на директна екстензия след пункция на лява коленна става и евакуация на кръв, след което му е била извършена кръвна репозиция на вътреставното счупване в горна трета на лявата голямопищялна кост с фиксиране на фрагмента от латералня кондил на тибията с една игла, и фиксиране на метадиафизарната фрактура на тибията с Т-образна плака с 3 кортикални винта дистално и 3 спонгиозни и 2 кортикални винта проксимално. Посочено е, че първоинстанционния съд не е съобразил възникналото усложнение в здравословното състояние на ищеца след осъществената му кръвна репозиция, тъй като след това се е проявила флеботромбоза на левия крайник.Този проблем е бил констатиран и при освидетелстването на пострадалия при изготвяне на СМЕ, като се установява обемна разлика /оточност/ на левия крайник спрямо здравия. Като е отчетен и пожизнения характер на увреждането в долния крайник, довело до инвалидизирането на ищеца като лице с пожизнено определена трайна нетрудоспособност от 74%, решаващият състав приел, че справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД е обезщетение в размер на 50 000 лв.
Отчетено е доброволното извънсъдебно плащане от страна на ответника-застраховател на сумата от 8 000 лева, поради което и претенцията е счетена за основателна до присъдения размер от 42 000 лв. към релевантния за определяне на обезщетението момент.
С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато.
Поставеният от касатора въпрос за приложимостта на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е значим за изхода на делото, но по отношение на него не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Обжалваното решение не е постановено в противоречие с посочената задължителна съдебна практика – ППВС № 4/68 г. Напротив, именно в съответствие с дадените в него указания, в мотивите на своя акт въззивният съд е посочил конкретно всички онези обстоятелствата, специфични за настоящия случай, които е счел за релевантни при определяне обезщетението за неимуществени вреди. Що се отнася до това доколко задълбочено същите са анализирани, то това е въпрос, относим към обосноваността на решението и съответно към неговата правилност, която обаче, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е свързана с основанията за самия касационен контрол /чл. 281, т. 3 ГПК/ и поради това може да бъде проверявана само след неговото допускане.
По поставения от жалбоподателя въпрос: обусловен ли е критерият за справедливост от конюнктурата в страната и при определяне размера на застрахователното обезщетение следва ли съдът да съобразява съответните нива на застрахователно покритие и промените в обществено – икономическите условия, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. В цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции е прието, че за определяне размера на обезщетението е от значение критерия за справедливост, като следва да се отчитат и конкретните икономически условия, като лимитите за отговорност на застрахователя, са обективен белег за икономическите условия, една от техните проявни форми, които лимити следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но които нямат самостоятелно значение, не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението по конкретно застрахователно събитие, а размерът им представлява своеобразен ориентировъчен критерий за справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Лимитите могат да бъдат взети предвид като ориентир само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост, но определените от съда обезщетения, следва да бъдат съобразени с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД, а не с оглед лимита на отговорността на застрахователя. По така поставения въпрос въззивното решение не е постановено в отклонение от разрешението, дадено с цитираната от касатора задължителна практика.
Останалите доводи на жалбоподателя са касационни оплаквания за необоснованост и неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и не съставляват основания за допускане на касационно обжалване по посочен разрешен правен въпрос.
В обобщение се налага извода, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 432 от 11.03.2014 г. по гр.д.№ 4749/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: