О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
София, 17.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1084/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 533 от 21.11.2013 г. по в.гр.д.№ 763/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 250 от 28.06.20013 г. по гр.д.№ 542/2013 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК за приемане за установено, че ответникът му дължи сума в размер на 24 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до окончателното й изплащане.
В касационната жалба са въведени доводи, че обжалваното решение е порочно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, а допустимостта на касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба. Претендира разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Пазарджишкият районен съд е сезиран с иск на касатора за признаване за установено, че сумата 24 000 лв., представляваща част от преведените на ответника по фактура № 190/26.10.2012 г. 32 000 лв. за закупуване на лек автомобил марка „Х.“ с рег.№ РА ВН е преведена без правно основание и погрешка, тъй като съобразно договор за покупко-продажба на МПС от 26.10.2012 г., лекият автомобил е бил закупен за сумата в размер на 9 500 лв.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на касатора, въззивната инстанция споделила изцяло направените с него изводи, че действителната продажна цена на процесното МПС е в размер на 35 000 лева. Прието е, че този извод на първоинстанционния съд изцяло е подкрепен от приетите по делото писмени доказателства, вкл. и от допуснатата съдебно-икономическа експертиза, от заключението на която е установено, че фактура № 190/26.10.2012 г. – послужила като основание, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 5303/12 г. по описа на РС-Пазарджик на обща стойност 32 004 лева, е надлежно отразена в счетоводно-информационната система на ищеца [фирма] по дебита на счетоводни сметки № 613 „Разходи за придобиване на Д.“ – аналитична партида № 613/2 „Разходи за доставка“ и № 453 „Разчети за ДДС“ – аналитична партида № 453/1 „ДДС на покупките“ и по кредита на счетоводна сметка № 401/1 „Доставчици в лева“. Вещото лице констатирало, че заплащането на цената по посочената фактура е станало на 26.10.2012 г. по банков път със съставено за целта платежно нареждане от представляващия дружеството, като посочения във фактурата размер на ДДС е с право на пълен данъчен кредит по ЗДДС, т.е. стойността е приспадната от стойността на дължимия ДДС от дружеството за съответния период. При така установените факти и предвид обстоятелството, че доказателствена сила на процесната фактура не е оборена съдът приел, че само на това основание установителният иск е неоснователен, като извън това е изложено, че фактурата представлява частен диспозитивен документ, удостоверяващ волеизявленията на страните и има силата на писмен договор, след като същата съдържа всички необходими елементи, характеризиращи договора за продажба като такъв: вид, стойност и начин на плащане на закупената стока, време и място, а така също и имената и подписите на лицата,които предават и приемат стоката. Като е съобразил факта, че процесната фактура е подписана от страните в процеса, въззивната инстанция е приела, че помежду им е налице валидно сключен договор за търговска продажба, по която наред с обсъденото по-горе платежно нареждане, е доказано изпълнение на задължението на купувача да заплати продажната цена на закупеното МПС. Застъпено е становището, че отразеното в договора, че продавачът е получил продажната цена на МПС няма значение на официален документ, тъй като по аргумент за противното от чл.590,ал.І във вр. с чл.580 ГПК, нотариусът няма компетентност да удостоверява такива обстоятелства. Изявлението, че продавачът е получил цената на МПС представлява частен свидетелстващ документ, който има материална доказателствена сила против издателя-продавач, тъй като е подписан от него. Оспорването верността на това изявление представлява опровергаване съдържанието на частен документ, което е недопустимо да става с гласни доказателства с оглед разпоредбата на чл.164, ал.1,т. 6 ГПК. С оглед на изложеното за основателен е счетен довода на ищеца, че свидетелките показания са недопустими за установяване действителната продажна цена на МПС, но е посочено, че първоинстанционният съд е събрал гласни доказателства за установяване на преддоговорните отношения между страните и тези след сключване на сделката, за които обстоятелства гласните доказателства не са изключени. Отговорено е на оплакването на ищеца, че ответникът в производството не е оспорил договора като документ, тъй като според него той не удостоверявал плащането на продажната цена, т.е. според съда оспорени от него са факти, а не документ и по тази причина не е откривано производство по оспорване съдържанието на договора от 26.10.2012 г.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд не е отговорил на основния правен въпрос за вида на договора за продажба на процесното МПС – официален или частен, съответно свидетелстващ или диспозитивен, за да може да даде законосъобразен отговор и на въпроса следва ли бъде оспорена неговата истинност, за да се разруши неговата доказателствена сила срещу продавача, тъй като е подписан от него. Поддържа, че в противоречие с разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК съдът е изградил изводите си единствено въз основа на събраните по делото гласни доказателства и е игнорирал материалната доказателствена сила на договора, като в нарушение на ЗСч е приел, че фактурата има силата на писмен договор, тъй като удостоверявала волеизявленията на страните по основните параметри на сделката.
Така поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на делото, доколкото решаващият състав е зачел доказателствената сила на сключения между страните договор и настъпилите от него правни последици – прехвърляне на собствеността върху процесния автомобил в патримониума на касатора. Освен че не е не налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК, според постоянната съдебна практика, вкл. задължителна такава, договорът има характера на частен диспозитивен документ и поради това може да бъде оспорена само неговата автентичност, но не и верността му. Въззивният съд не се е отклонил от разрешението по този въпрос, доколкото всеки договор по съгласие на страните може да бъде допълван или изменян /чл.20а ЗЗД/, а в случая двустранно подписаната фактура и осчетоводяването й от ответника несъмнено сочи на съгласие за изменение на цената по договора, без то да засяга изискванията на закона за настъпване на транслативния му ефект, като по този начин съдът е зачел последващата воля на страните по отношение на един от елементите от фактическия състав на процесната продажба.
Съобразени мотивите на обжалвания съдебен акт налагат извода, че въззивният съд не е нарушил разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, доколкото решаващите му изводи не са обосновани с показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, а изложените от него съображения се отнасят до тяхната допустимост като относими към преддоговорните отношения между страните, но не и към правоотношението, от което произтича спорното право.
Изложеното позволява да се обобщи, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски в размер на 700 лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ съдействие от 04.02.2014 г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 533 от 21.11.2013 г. по в.гр.д.№ 763/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 700 /седемстотин/ лв., представляваща разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: