О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
София, 24.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.04.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2103/2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ”В и К С.” Е., [населено място] против въззивното решение на Ловешкия окръжен съд № 130 от 24.04.2014 год., по в.гр.д. № 93/2014 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Троянския районен съд № 273 от 19. 12. 2013 год., по гр.д.№ 701/2013 год. за осъждане на настоящия касатор, в качеството му на ответник, да заплати на [фирма] / предишно наименование – ”Л.” АД/ [населено място] сумата 17 407.39 лв., без ДДС, като получена без основание – неправилно начислена и изплатена стойност за пречистване на отпадни води по договор от 01.08.2005 год. в периода 31.01.2013 год.-28.02.2013 год., по фактура № [ЕГН] / 28.02.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 08.07.2013 год. до окончателното и изплащане и деловодни разноски, съобразно уважената част на иска в общ размер от 4009.55 лв. за двете инстанции.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че дължимата от ответното дружество – потребител, цена на предоставената му услуга „отвеждане и пречистване на отпадъчни води”, не следва да бъде съобразена с условията, предвидени в клаузите на сключения с ищеца индивидуален договор за едностранното и изменение от В и К оператора, въз основа на нормативно установения , към релевантния за спора момент механизъм на ценообразуване, визиран от ЗРВКУ и въведен с Решение № Ц- 012/31.03.2011 год. на ДКЕВР, като краен акт, завършващ съответната процедура по установяването му. Изразява несъгласие и с извода на решаващия съд, че независимо от валидно сключения договор между страните отношенията помежду им, във вр. с извършеното от ищеца заплащане на процесните суми, са подчинени на института на неоснователното обогатяване в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1ЗЗД.
При обосноваване приложното поле на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими материалноправни въпроси: 1.„При наличие на облигационна обвързаност между страните и възможност да реализират правата си по друг ред, приложим ли е институтът на неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД?” ; 2. „Може ли чрез тълкуване от съда на ясна, но спорна между страните договорна клауза, да бъде изменен договорът, или следва да се запази съдържанието на тълкуваната клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните?”; 3. ”При наличие на спор относно точния смисъл на договорната клауза, следва ли чрез тълкуване на договора, съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, да се издири действителната обща воля на страните, като се тълкуват отделните уговорки при отчитане на взаимовръзката им едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността?”; 4.” Как следва да се преодолее противоречието между съдържанието на специална и обща клауза за изменение на договора, когато двете страни по взаимно съгласие са включили такава клауза в договора, поради което е налице съмнение и неясното относно начина и поредността на прилагането им?”.
Като израз на визираното противоречие по първия правен въпрос са цитирани: ППВС 1/79 год. и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 246 от 27.05.2011 год., по гр.д.№ 1265/2010 год. на ІV г.о.; № 381 от 03.01.2012 год., по гр.д.№1541/2010 год. на ІІІ г.о.; № 131 от 13.11.2009 год., по т.д.№ 661/2008 год. на ІІ т.о., по втория – решение по чл.290 и сл. ГПК № 81 от 07.07.2009 год., по т.д.№ 761/2008 год. на І т.о., а по третия – решения по чл.290 и сл. ГПК: № 502/ 26. 07. 2010 год., по гр.д.№ 222/2009 год. на ІV г.о.; № 546/ 23. 07. 2010 год., по гр.д.№ 856/2009 год. на ІV г.о.;№ 504/26.07.2010 год., по гр.д.№ 420/ 2009 год. на ІV г.о..
Въведеното селективното основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано по отношение на последния от формулираните материалноправни въпроси, е аргументирано със съображения, че отговорът на ” въпроса за значението на инкорпорирането на нормите на нормативен акт в договорното съдържание има съществено значение за правилното тълкуване на договорите, което би осигурило разглеждането на делата според точния смисъл на законите и в този см. за развитие на правото и съдебната практика”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на формулирани от касатора въпроси на материалното право, които да обосновават общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Изложени са и подробни съображения за съществуващо вътрешно противоречие в начина, по който са формулирани от касатора втория и третия правни въпроси, което само по себе си изключва определянето им за обуславящи изхода на делото. С отговора на касационната жалба е оспорена и основателността на въведените селективни основания- допълнителна процесуална предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, а алтернативно е възразено и срещу основателността на въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
За да потвърди първоинстанционното решене, в частта, с която е уважен предявения кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата 17 407.39 лв., без ДДС, престирана като цена по безсрочен договор от 01.08.2005 год. за приемане, отвеждане и пречистване на промишлени отпадъчни води за посочения в исковата молба период въззивният съд е приел, че същата е недължима в посочения размер, поради което се явява платена без основание. Позовавайки се на датата, на която ОУ на ответника, са били одобрени от ДКЕВР – решение № ОУ – 038 от 09.06.2006 год. и на липсата на доказателства за приемане на същите от ищеца в съответствие с изискването на чл.298, ал.1, т.1 и т.2 ТЗ и на чл.16 ЗЗД, Ловешкият окръжен съд е счел, че в разглеждания случай процесните ОУ са неприложими към индивидуалния договор, обвързващ страните по спора и поради това непротивопоставими на ищеца. Обстоятелството, че ищцовото търговско дружество не ги е оспорило изрично решаващият съд е счел за правно ирелевантно, при отсъствие на задължителния им характер за последното. Поради това за правно важими, с оглед възникналото от договора задължение за плащане, са възприети цените за престираната услуга, съобразно конкретната степен на замърсеност, уговорени в сключения индивидуален договор, предхождащ ОУ на ответника, а не утвърдените такива с Решение № Ц-012/31. 03. 2011 год. на ДКЕВР по- високи цени, нито тези, едностранно променените от изпълнителя. Позовавайки се на правната характеристика на решенията на държавния регулаторен орган, издадени на основание ЗРВКУ, на административни актове, които пораждайки права и задължения само за „В и К” дружеството, в качеството му на оператор на съответната предоставяна услуга, могат да установят единствено пределни цени за същата, въззивната инстанция е отрекла основателността на застъпената от ответника теза, че определените от ДКЕВР цени автоматично внесат промяна и в цената на създадените от ЮЛ – търговец гражданско правни отношения с отделните потребители, въз основа на сключени индивидуални договори, като я заменят. Въз основа на тълкуване на клаузите на процесния договор поотделно и в тяхната взаимна връзка, решаващият състав на въззивната инстанция е изградил правен извод, че предвидената правна възможност в т.24, във вр. с т.22 и т.23, за едностранна промяна в предварително уговорената от съконтрахентите цена, на която касаторът се позовава, не е безусловна, а подлежаща на изрично съгласуване с трето лице – [община]. Следователно отсъствието на данни, според въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, така договореното от страните изискване да е изпълнен, според съжденията в съобразителната част на обжалваното решение, изключва конкретната едностранна промяна от дружеството – ответник, да е била надлежно осъществена. Що се касае до извършеното от ищеца плащане по процесната фактура, на което ответникът се позовава, то според въззивния съд, само по себе си не е израз нито на изричното съгласие от ищеца за едностранно извършената от дружеството В и К оператор промяна в ценообразуването, нито признание на задължението в посочения в процесната фактура негов размер и аргумент в подкрепа на възприетото разрешение е изричното оспорване от [фирма] / с предишно наименование – ”Л.” АД/ [населено място] дължимостта на тези суми, обективирано в писмо изх.№ 69/01.03.2013 год., достигнало до адресата си -”В и К С.” Е. .
С оглед решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт настоящият състав на ВКС,ТК намира, че само първият и третият от формулираните материалноправни въпроси, въведени като определящи за приложното поле на касационното обжалване, отговарят на общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК, разяснено с т.1 на ТР № 1/19.02.201 год. на ОСГТК на ВКС – да имат обуславящ характер за изхода на делото.
По отношение на първия от тях е неоснователно поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С т.1 на ППВС № 1/79 год. е прието, че първият фактически състав на чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на конкретното имуществено благо на едно лице в патримониума на друго, като тази начална липса на основание може да е налице и тогава, когато предаването е станало при плащане на по- големи от дължимите, въз основа на конкретното правоотношение, цени на стоки, на услуги или лихви, респ. при плащане на задължение след неговото погасяване, освен в случаите на чл.118 ЗЗД. Затова, като е приел, че процесната сума, заплатена от ищеца е формирана без основание в клаузите на сключения между страните договор, като надвишава уговорената помежду им за конкретната извършена услуга, Ловешкият окръжен съд е разрешил поставения правен въпрос в пълно съгласие с цитираната по- горе задължителна практика на касационната инстанция.
При наличие на такава задължителна практика, постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС, имащи задължителен характер само за долустоящите в съдебната йерархия съдилища в страната, изключва необходимостта от тяхното обсъждане. Отделен в тази вр. е въпросът, че същите са в пълно съгласие с постановките в ППВС № 1/79 год. относно приложението на института на неоснователното обогатяване и различието между отделните фактически състави на чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД, поради което не биха могли и обективно да бъдат източник на визираното противоречие.
Недоказано е визираното противоречие с практиката на ВКС и по отношение на следващия, приет от настоящия съдебен състав, за обуславящ изхода на делото правен въпрос.
От изложените в съобразителната част на обжалваното решение съждения е видно, че въззивният съд е тълкувал процесния договор в съответствие с критериите, установени в чл.20 ЗЗД, като ги е приложил по начин, разяснен в постановените от ВКС по реда на чл.290 ГПК решения, на които касаторът се позовава. Що се отнася до правилността на изградените, в резултат на извършеното тълкуване на отделните договорни клаузи, фактически и правни изводи на решаващия съд, същите – част от същинската му правораздавателна дейност не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Поради това и евентуално допуснатата в тази вр. грешка при формиране вътрешното убеждение на състава на Л., в каквато насока са и оплакванията на жалбоподателя, би била основание за отмяна на обжалваното решение на основание чл.281, т.3 ГПК, но ирелевантна за предпоставките за достъп до касационен контрол, същата не би могла да обоснове допустимостта му.
Останалите формулирани материалноправни въпроси, поставени в изместен см. хипотетично, нямат самостоятелно обуславящ изхода на делото характер, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.201 год. на ОСГТК на ВКС, съставът на касационната инстанция не е задължен нито да ги обсъжда в производството по селекция на касационните жалби, нито да разглежда въведените по отношение на същите селективни основания.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, които с оглед изхода на делото във ВКС и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 3 000 лева, реално заплатено адвокатско възнаграждение, удостоверено с приложения договор за правна защита и съдействие – серия „В”№ [ЕГН] от 09. 06. 2014 год. и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Ловешкия окръжен съд № 130 от 24.04.2014 год., по в.гр. д. № 93/2014 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ”В и К С.” Е., [населено място] да заплати на [фирма] / предишно наименование – ”Л.” АД/ [населено място] сумата 3 000/ три хиляди лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: