О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 498
София, 24.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело №1791/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място] и В. И. Г. срещу въззивно решение № 8478 от 16.12.2013 г. по гр.д.№ 1171/2013 г. на Софийски градски съд. С последното е потвърдено решение от 22.10.2012 г., постановено от СРС, 24-ти състав по гр.д.№ 43058/2011 г., с което е признато за установено, че касаторите дължат солидарно на „КОМЕТА- ІІІ” О., [населено място] сумата 14 990 лв. по запис на заповед от 25.01.2010 г., предявен за плащане на 25.01.2011 г., ведно със законната лихва от 26.05.2011 г. до окончателното й плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т. 9 ГПК.
В касационната жалба са въведени доводи за необоснованост и постановяване на решението в нарушение на материалния и процесуалния закон – основания по чл.281, т.3 ГПК за касирането му. Касаторите поддържат, че решението е основано на Приложение към договор за доставка на кафе, което не е приложено по делото, но въз основа на това несъществуващо доказателство е прието, че страните са постигнали съгласие по единичната цена на кафето, съответно че сключеният между страните договор е такъв за търговска продажба, чието неизпълнение е породило задължението му да плати неустойка, обезпечена с процесния запис на заповед. Поддържат, че не е обсъден доводът им, че договорът има рамков характер или може да се цени като предварителен договор, който създава задължение между страните да постигнат съгласие относно конкретни елементи на договора за продажба, съответно за цената на кафето. сключат договор, като обстоятелството, че по него цената е определяема, не води до извод, че същата е определена по – късно. Излага се и твърдението, че съдът е пропуснал да се произнесе и по довода, че размера на претендираната неустойка съвпада със сбора от стойността на машините и платеното по споразумението за реклама възнаграждение, т.е. че целта на страните е била да се обезпечат именно изпълнението на споразумението за реклама, а не това на договора. Считат, че ако съдът правилно бе приложил правилото на чл.20 ЗЗД би достигнал до извод, че договорът е нищожен поради липса на съгласие и липса на основание, а оттам и за отсъствието на действително възникнало договорно задължение, респ. на вземане за неустойка.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поддържат, че по следните въпроси: 1./ Задължението на съда да основе решението си само на събрани по делото доказателства; 2./ Задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви по всички развити в жалбата оплаквания и 3./ По приложението на чл.20 ЗЗД въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата – „Комета – ІІІ” О. оспорва допустимостта на касационното обжалване, а по същество счита че решението е правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Производството по делото е образувано по иск предявен от „Комета – ІІІ” О. срещу касаторите за установяване по реда на чл.422 ГПК, че ответниците му дължат солидарно сумата 14 999 лв. по издадения му от тях запис на заповед от 25.01.2010 г.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за доказано релативното възражение на ответниците, че процесният запис на заповед е издаден във връзка с каузални правоотношения, възникнали по силата на рамков договор от 25.01.2010 г. за продажба на кафе и споразумение от същата дата за реклама и предоставяне на рекламни материали, като за обезпечаване на задълженията си по споразумението ответното дружество съобразно договореното в чл.7, ал.2 издало на 25.01.2011 г. запис на заповед за сумата 14 990 лв., равняваща се на стойността на предоставените съоръжения на размера изплатеното за рекламиране възнаграждение, който е авалиран от ответниците -физически лица. Според съда обсъждането на двата договора, в тяхната съвкупност, водят до извода, че водещ е договора за търговска продажба на кафе, по силата на който ищецът е следвало да доставя на ответника заявените от него количество кафе и продукти „М.”, като в споразумението е предвидено и минималното количество покупки на месец, както и задължението за заплащане на възнаграждение за рекламирането на продуктите му в обектите на купувача.
За неоснователни са счетени възраженията за нищожност на клаузите на споразумението, като е прието, че те не противоречат на закона, и не са сключени при липса на съгласие. Посочено е, че клаузата на чл.1, б.”а” и „б” очертават задълженията на страните по договора, и едновременно въвеждат ново задължение за рекламиране. Относно възражението за нищожност на клаузата по чл.1, б.”г” е изложено, че доколкото с нея е определено количеството и видът на стоката, както и определяема цена (според рамковия договор), това налага извода, че договорът не е сключен при липса на съгласие, нито липсва насрещна престация. По възражението че тези клаузи са нищожни като прикриващи привидна сделка заем за послужване след тълкуване на чл.1, ал.3 от споразумението, според който задължението на ищеца да предостави за ползване собствените си машини и съоръжения е поето като насрещно на задължението на купувача да рекламира продуктите му, съчетано с тълкуването на чл.1, ал.2, в който е предвидено възнаграждение за услугата „рекламиране”, според съда се налага извода, че не е налице безвъзмездност, още по – малко нищожност на договора.
С оглед становището на ищеца, че реализира правата си по менителничния ефект поради неизпълнение на задължението по споразумението за закупуване на минимално определеното количество кафе и след преценка на събраните по делото доказателства, според които през процесния период всички извършени по заявка на ответника месечни доставки са под това количество, въззивният съд е приел, че в полза на ищеца е възникнало вземане за неустойка, равняваща се на тройния размер на договореното възнаграждение за рекламиране, или 15 000 лв., която съгласно чл.6,ал.2 от споразумението се дължи при неизпълнение на което и да е задължение на ответното дружество.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първият и вторият от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Посочените процесуалноправни въпроси представляват преформулиране на твърденията за неправилност на обжалваното въззивно решение, при това не поради липса на обсъждане на събраните от първоинстанционния съд доказателства, а поради несъгласие на касатора с направените въз основа на тях правни изводи от въззивния съд. Развитите доводи в тази насока биха могли да се квалифицират като основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но тъй като чл. 280, ал. 1 ГПК не препраща към тях, не могат същевременно да служат и като основания за селектиране на касационната жалба. Дори да се приеме, че такъв е първият въпрос, то той е неотносим към изхода на спора, доколкото съдът не е обосновал изводите си с приложението към договора, което не е представено като доказателство, а с определяемостта на цените на кафето с оглед препращането в чл.7 от договора към ценовата листа на продавача към момента на всяка едно от доставките.
По поставения от жалбоподателите материалноправен въпрос, по който се е произнесъл съда и който е релевантен за делото за приложението на чл. 20 ЗЗД относно начина на тълкуване на договора е налице трайно установена непротиворечива практика на ВКС, която е в смисъл, че при наличие на съмнение, неяснота или двусмисленост на договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии. Видно от данните по делото съдът е тълкувал съдържанието на процесния договор в съответствие с посочена трайно установена съдебна практика, спазвайки правилата предвидени в чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, същите са относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касаторите за необоснованост и твърденията за погрешни крайни изводи досежно валидността на каузалното правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед, поетите договорни задължения представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Изложеното налага да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за достъп на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8478 от 16.12.2013 г. по гр.д.№ 1171/2013 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: