4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 502
София, 26.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1956/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 328 от 15.01.2014 г. по гр.д.№ 14400/2013 г. на Софийски градски съд, в частта, с което е потвърдено решение от 07.05.2013 г. по гр.д.№ 9417/2011 г. на Софийски районен съд, 29 състав за отхвърляне на предявения срещу К. Д. Й. иск с правно основание чл.240, ал.2 ТЗ за разликата над 1 914.61 лв. до 18 414.61 лв., представляваща причинена от ответницата в качеството й на изпълнителен директор и член на СД вреда за дружеството.
В касационната жалба са въведени доводи за необоснованост и постановяване на решението в нарушение на материалния и процесуалния закон – основания по чл.281, т.3 ГПК за касирането му.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че по въпроса „Представлява ли вред за дружеството възникването на данъчно задължение по чл.23, ал.2, т.10 З. (отм.) , което по силата на закона се преобразува в посока увеличаване на данъчната основа, а в резултат на това и на по-висок данък от този, който би се дължал, ако не беше приложена тази разпоредба” е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК обосновано с липсата на правна норма, която да установява, че начисляването на данък по чл.23, ал.2, т.10 З. (отм.) води до увеличаване на пасива на имуществото на дружеството, съответно представлява вреда, а същевременно отсъства правна норма, която да отрича възможността по силата на данъчен закон да възникне вреда в случаите, когато действия на данъчния субект обуславят прилагането на една, вместо на друга данъчна норма. По въпроса за задължението на въззивния съд по чл.236, ал.2 ГПК за задължението на съда да изложи фактически и правни съображения, които да позволят преценката на правилността на крайните изводи по иска се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради разрешаването му в отклонение от задължителната практика, обективирана в Решение № 166 от 15.05.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 1285/2012 г., ІІІ г.о., Решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по т.д.№ 1106/2010 г., ІІ т.о.
Ответната по жалбата страна К. Д. Й. не е изразила становище по допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Предявеният от ищеца иск по чл.240, ал.2 ТЗ за сумата 18 414,61 лв. се основава на твърденията, че в нарушение на задълженията си по чл. 237, ал. 2 ТЗ ответницата е подписала от името на дружеството неверни финансов отчет и годишна данъчна декларация за 2006 г. по ЗКПО /отм./, нарушаващи задълженията по чл. 24 и чл. 23, ал. 2 ЗСч, в резултат на което е причинила вреда на дружеството, изразяваща се в доначисления и довнесен данък в размер на 16 500 лв. и 1 914, 61 лв. лихва за забава.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за установено, че с годишна данъчна декларация с вх. № 23000361/30.03.2007 г. по чл. 51, ал. 1 ЗКПО (отм.), подписана от ответницата като изпълнителен директор на ищеца, за финансовата 2006 г. са декларирани финансови резултати и облагаема печалба в размер на 105 088,48 лв., с полагащ се годишен корпоративен данък – 15 763,27 лв.
С ревизионен акт № 23-800447/6.10.2008 г. на ТД София област на Н. са установени задължения на ищеца по ЗДДС и ЗКПО, като за корпоративен данък за 2006 г. е определен размер от 32 263,27 лв., при начислен от ищеца – 15 763,27 лв., и лихви за забава – 1 914,61 лв. Р. акт е обжалван от ищеца и потвърден с влязло в сила решение № 6602/19.05.2010 г. по адм. дело № 685/2010 г. на ВАС, І отд.
Посочено е, че както с ревизионния акт, така и с потвърждаващите го съдебни решения е прието за установено, че в Г. на дружеството неправилно е декларирана данъчната основа по чл. 23 ЗКПО (отм.), като тя е била незаконосъобразно намалена със стойността общо на 110 000 лв. за суми по процесните фактури, които не представляват разходи за 2006 г., а съобразно принципа за съпоставимост по чл. 4, ал. 2, т. 2 ЗСч следва да се отчетат като разходи през бъдещи периоди.
За да приеме, че допълнително начисления данък от 16 500 лв. не представлява имуществена вреда за ищеца решаващият състав изложил съображения, че данъчните задължения възникват при реализирането на съответния доход от лицето, а не се пораждат от ревизионните актове, които само ги установяват, от което е направен извод, че фактическото реализиране на съответния положителен финансов резултат за 2006 г. е довело до възникване в пасива на имуществото на ищеца на законовото му задължение за внасяне на данък в общ размер на 32 263,27 лв., а не невярното деклариране или извършената данъчна ревизия. При това положение дори и да на е било установено с процесния ревизионен акт, това данъчно задължение вече е било възникнало в тежест на ищеца, поради което той е бил длъжен да го заплати съобразно данъчното законодателство. Последващото му заплащане според съда не намалява чистата стойност на имуществото, защото макар и да намалява актива му, в същата стойност намалява и пасива. В тази връзка е извършено позоваване на установеното в данъчната ревизия, че сумите по процесните фактури следва да се отразят като разходи през бъдещи периоди, от което е направен извод, че с тях ще бъде намалена данъчната основа по ЗКПО, а това ще намали и дължимия за следващия период данък, при което процесното увеличаване на данъчната основа ще бъде компенсирано от бъдещо намаляване на същата.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките да допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос няма обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, поради което не е доказано наличието на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е отрекъл увеличаването на пасива на дружеството поради увеличената по реда на чл.23, ал.2, т.10 З. (отм.) данъчна основа, а поради това и на съответстващия на нея данък, но крайният му извод е обоснован с бъдещото компенсиране на имуществото през бъдещия период поради намаляване на данъчната основа по ЗКПО и съответно намаляване на дължимия за следващия период данък по З. (отм.).
Следователно изводите на съда са фактологически обосновани чрез данните по делото и всъщност тях жалбоподателят цели пререшаване на възникналия правен спор въз основа на нова преценка от страна на ВКС на вече събраните по делото доказателства, което е неотносимо към предпоставките за допускане на касационен контрол, нито е целта на производството по чл. 288 ГПК.
Поставеният процесуално правен въпрос за твърдените нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК е от значение за обжалваното решение, но също не обуславя общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Извършените от въззивния съд процесуални действия във връзка с постановяване на обжалвания съдебен акт и изложените към него мотиви, в случая не сочат на отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в цитираните от касатора решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Извършените от Софийски градски съд процесуални действия са в пълно съгласие с приетото в решение № 166 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 1285/2012 г., ІІ г.о., според което съдът е длъжен да изложи мотиви към решението си, въз основа на които то е постановено, доколкото същият е формирал становището си по въведения с исковата молба спорен предмет след самостоятелен анализ на ангажираните по делото доказателства и произнасяне по всички направени от страните доводи и възражения. Що се касае до несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи, изградени от въззивната инстанция за основателност на предявения иск за реално изпълнение, то само по себе си е правно ирелевантно за съответствието на обжалваното решение със съдебната практика по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 328 от 15.01.2014 г. по гр.д.№ 14400/2013 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: