4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 506
София, 26.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание двадесет и четвърти март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1971/2014 г.
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение от 17.12.2014 г. по гр. дело 4117/2013 г.на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 04.01.2013 г. по гр.д.№ 18379/2012 г. на Софийски районен съд, 74-ти състав за осъждане на касатора да заплати на [фирма] на основание чл.327 ТЗ сумата 12 960 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършена охрана в периода 26.01.2011 г. – 20.06.2011 г., както и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 1 275.67 лв.
В касационната жалба се поддържат доводи за постановяване на решението в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, а допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация в срока по чл.287, ал.1 ГПК е оспорил допустимостта на касационното обжалване, като е изложил и доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски по делото в размер на 750 лв.- платено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид изложените основания за касационно обжалване и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е редовна.
С обжалваното решение въззивният съд приел, че ответникът не е установил съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, че представените от ищеца два договора за охрана не са подписани от надлежно упълномощени от него лица- оспорва се договор като частен документ, носещ подписа на оспорващия и последният е следвало да докаже, че не е извършил волеизявлението. Изложено е, че не е открито производство по оспорване и на процесните фактури като частни документи, тъй като релевантните по делото факти следва да се установяват с всички доказателствени средства, в случая установено чрез ССЕ счетоводно отчитане на фактурите. По възражението за доказателствената им стойност въззивният съд се позовал на задължителната практика на ВКС – Решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., Решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д.№593/09г.,ТК, ІІ т.о. и др., постановено реда на чл. 290 ГПК, според които само по себе си, отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото съществуване. С оглед на това е прието, че макар и издадените фактури да не са подписани от прокуриста на ответното дружество, а от лице без представителна власт, то съгласно разпоредбата на чл.301 ТЗ при липса на изрично противопоставяне на тези действия веднага след узнаването, следва да се приеме, че в случая не е оборена презумпцията, установена в цитираната разпоредба, от което е направен извод, че процесните фактури следва да се считат за доказателство за фактическото и правно приемане на възложената работа.
Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че като не са се произнесли по своевременно направеното искане за откриване на производство по чл.193 ГПК във връзка с оспорената автентичност на представените от ищеца договори, и му е отказана поисканата от него съдебно-графологична експертиза, съдилищата са процедирали в отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 57 от 16.04.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 871/2012 г., ГК, според което самият факт на оспорване на документа, независимо от разпределението на доказателствената тежест води до задължение на съда дори служебно да назначи графологична експертиза по спорния въпрос.
Така формулираният процесуалноправен въпрос е важен, но не единствено обуславящ крайния изход на делото. Решаващите изводи на съда са изградени въз основа на установените по делото факти относно осчетоводяването от двете страни по спора на процесните фактури включването им в дневника за покупко-продажбите по ДДС за съответните данъчни периоди, както и в месечните справки-декларации по ДДС от страна на ответника, поради което е приложил разпоредбата на чл.301 ТЗ. Следователно въпросът за автентичостта на договорите за охрана е без значение за конкретния резултат по спора с оглед задължителната практика на ВКС – решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 42 от 15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., решение № 109 от 07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., решение № 166 от 17.01.2013 г. по т. д. № 636/2011 г., решение № 114 от 26.07.2013 г. по т. д. № 255/2012 г, според която дори и при неподписан от купувача по договор за търговска продажба или от възложителя по договор за изработка, издадената от продавача/изпълнителя фактура може да послужи като доказателство за сключване на договора и за възникване на отразените във фактурата задължения, ако съдържа реквизити за съществените елементи на конкретната сделка, а отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, обективирани във фактурата. При положение, че изведеният от касатора процесуалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, то не е налице задължение за касационната инстанция да преценява наличието на сочения от него селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Останалите въпроси съставляват по същността си доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Дори да се приеме, че въпросът за доказателствената сила на фактура, която е подписана от името на касатора, но без представителна власт отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, то отново този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС – решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 на II т. о. на ВКС , според която че когато подписите под фактурите са положени от лице, за което няма данни, че е упълномощено от ответника да получи стоката, но самите фактури са включени в дневниците за покупките и е усвоен ДДС по тях следва да се приеме, че е налице изпълнение на хипотезата на чл. 301 ТЗ, т. е. ответникът е потвърдил действията от негово име на лицето без представителна власт като не се е противопоставил веднага след узнаването за тези действия. Останалите твърдения биха могли да се квалифицират като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и като основания за селектиране на касационната жалба. Касаторът фактически допуска смесване между тези две различни основания, относими към различните фази на касационното обжалване.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Независимо от своевременно направеното искане на ответника по касация за присъждане на разноските за касационната инстанция, такива не се присъждат поради липсата на адвокатското пълномощно в кориците на делото.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 17.12.2014 г. по гр. дело 4117/2013 г.на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: