О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 519
София, 28.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 02.06.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2923 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 258 от 30.04.2014 год., по въз.гр.д.№ 15/2014 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 476 от 21.10.2013 год., по т.д. № 900/2012 год. в неговата отхвърлителна част, по предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищецът [фирма] има изискуемо вземане срещу настоящия касатор, като ответник, в общо размер от 143 716 лв., формирано от неплатени лизингови вноски по четири договора за финансов лизинг от 06.03.2007 год., обезпечени с издадени от последния четири записи на заповед от 06.03. 2007 год., в общ размер от 126 763.34 евро, платими на предявяване без протест, за които е издадена заповед за изпълнение, на осн. чл.417, т.9 ГПК с № 829 от 27.01.2012 год., по ч.гр.д.№ 1120/2012 год. на ПРС и изпълнителен лист, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 25.01.2012 год. до окончателното и изплащане, деловодните разноски за заповедното производство в размер на 4 959 лв. и деловодни разноски за исковото производство, съразмерно уважената част на иска, възлизащи на 4 311 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Позовавйки се на оспорена редовност на процесните записи на заповед и надлежното им предявяване, чрез нотариална покана, касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че заявените от ищеца вземания са изискуеми.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Как се определя изискуемостта на ценната книга, обусловена от предявяването и, кога настъпва падежът на вземането, когато със записът на заповед е уговорен падеж за предявяване на плащането по чл.486, ал.1, т.1 ГПК?”; 2.”Нищожно ли е нотариално действие, което не е извършено лично от нотариуса и извън неговия район?”; 3.”Във вр. с разпределение на доказателствената тежест в производството по иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, достатъчно ли е ищецът да установи само пораждането на задължението, или е необходимо да установи и неговия конкретен размер към момента на предяване на иска?”;
Като израз на визираното противоречие по първия от поставените правни въпроси са посочени постановени по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК определения на ВКС: № 217 от 23.03.2012 год., по ч.т.д.№ 52/2011 год. на ІІ т.о.; № 203/14.02.2011 год., по ч.т.д.№ 1049/2010 год. на ІІ т.о.; № 813 от 30.11.2009 год., по ч.т.д.№ 868/2009 год., на І т.о.; № 776 от 05.11.2010 год., по ч.т.д.№ 733/2010 год. на ІІ т.о. и № 304 от 21.04.2011 год., по ч.т.д.№ 733/2010 год. на І т.о., по втория – решение № 52 от 22.05.2009 год., по т.д.№ 695/2008 год. на І т.о. и по третия: решения на ВКС: №149 от 25.11.2010 год., по т.д.№ 49/2010 год. на І т.о.; № 1218/ 04.07.2009 год., по т.д.№ 55/2009 год. ; № 173 от 12.02011 год., по т.д.№ 901/2009 год. на І т.о. ; № 119 от 08.07.2011 год., по т.д.№ 1160/2010 год. на ІІ т.о. и № 102 от 25.07.2011 год., по т.д.№ 572/2010 год., както и определение № 203 от 23.03.2012 год., по т.д.№ 841/2011 год. на ІІ т.о..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК,намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение Пловдивският апелативен съд, след обстойна преценка на доказателствения материал по делото е приел за доказано от ищеца, комуто е възложена доказателствената тежест да установи в процеса, с допустимите от ГПК доказателствени средства, валидното възникване и съществуване на заявеното в заповедното производство парично вземане, че процесните менителнични ефекти, въз основа на които в полза на дружеството- ищец е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. .№ 1120/2012 год. на ПРС, са формално редовни от външна страна и действителни документи. Със същите е обезпечено изпълнението на въведената с отговора на исковата молба каузална сделка – 4 бр. валидно сключени самостоятелни договора за финансов лизинг за отделни надлежно индивидуализирани лизингови вещи, по които задължението на ответника, след частични погашения и прекратяване на облигационната връзка между страните, е останало непогасено до размера на посочената сума от 143 716 лв..
За неоснователно е възприето възражението на ТД [фирма], че менителничните ефекти са нередовно предявени за плащане, поради недействителност на извършеното нотариално удостоверяване, основана на чл.573, ал.1 ГПК, което изключва настъпване на падежа им „на предявяване” и изискуемост на инкорпорираните в съдържанието им вземания. Счетено е, че доколкото удостоверяването на датата на връчване на конкретна нотариална покана, каквато е изпратената до ответника/ рег.№1091, т.І акт № 74/ , се включва в хипотезата на чл.570, ал.2 ГПК и притежава правната характеристика на едно от посочените „други нотариални действия”, които валидно могат да бъдат извършени от всеки нотариус , независимо от района на неговото действие.
Допълнително в тази вр.са изложени и съображения, че дори и да се възприеме тезата на дружеството –касатор, то изрично направеното от него признание в съдържанието на подаденото по реда на чл.414 ГПК възражение срещу издадената в заповедното производство заповед, че всеки един от 4 –те записа на заповед му е предявен на 01.03.2010 год., както и обстоятелството,че същите са платими на „на предявяване”, но при определен по- дълъг от установения в чл.487, ал.1ТЗ срок на предявяване/ 63 до 65 месеца от датата на издаването им – 06.03.2007 год./, т.е. могат да бъдат предявени най- късно до 07.06.2012 год., в първия случай и до 08. 08. 2012 год. – във втория, то представянето им в оригинал в заповедното производство, заедно със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, входирана на 25.01.2015 год., изключва да е налице твърдяната нередовност.
Затова, позовавайки се на датата, на която лизингованите вещи са безспорно върнати от ответното търговско дружество – -30.11.2011 год., в качеството му на лизингодател и обстоятелството, че в хода на процеса, съобразно ангажираните доказателства и въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, не е установено лизинговите договори да са били прекратени преди тази датата с едностранното волеизявление на кредитора, поради виновно длъжниково неизпълнение, нито всички лизингови вноски да са направени предсрочно изискуеми, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е приел за недоказано и възражението на издателя на ефекта, че вземането на кредитора по каузалната сделка е напълно погасено чрез плащане, поради което е настъпил и погасителен ефект за вземането по процесните ценни книги, с оглед безспорната им обезпечителна функция. Конкретният размер на остатъка от задължението, въз основа на който са определени и задълженията по менителничните ефекти, е изчислен въз основа на възприетия вариант на второто допълнително заключение на изслушаната съдебно –счетоводна експертиза.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че първият и третият от формулираните от касатора правни въпроси са релевантни за изхода на делото и обосновават наличие на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно по отношение на същите е позоваването на селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираната от касатора задължителна за съдилищата практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК и чл.274, ал.3 ГПК, която настоящият съдебен състав изцяло споделя е в смисъл, че когато със записа на заповед е уговорен падеж, който е поставен в зависимост от предявяването за плащане, за да настъпи падежът и вземането да стане изискуемо е необходимо ценната книга да бъде предявена. При непредставени от поемателя доказателства да е предявил на издателя записа на заповед за плащане, то вземането по него не е станало изискуемо. Следователно, като е извършил проверка относно формалната редовност от външна страна и действителността на процесните менителнични ефекти, както и дали удостоверяват подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника, с оглед определения в тях падеж „на предявяване” Пловдивският апелативен съд не се е отклонил от тази задължителна практика на касационната инстанция. Що се касае до обосноваността на изградения правен извод, че ценната книга / 4бр./ е била надлежно предявена на длъжника към датата на заявяване на вземането, тя не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, тъй като дори евентуално да е допуснатата грешка от решаващия съд, с оглед преценката на събраните доказателства, последната – част от правораздавателната му дейност, е неотносима към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Възприетото от въззивния съд разрешение на поставения трети въпрос, с оглед осъществените процесуални действия и приетите за доказани факти по делото, е в пълно съгласие със задължителните постановки в ТР № 4/ 18.06.2013 год. на ОСГТК на ВКС. Според разясненията в т.17 от цитираното Тълкувателно решение и в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал.1 ГПК всяка от страните, по правилото на чл.154 ГПК, доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При наличие на постановено Тълкувателно решение, с който е даден отговор на конкретен правен въпрос и с което обжалвания съдебен акт е съобразен, евентуално съществуващото различие тази насока в практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК, е ирелевантно.
Отделен в тази вр. е въпросът, че не съществува спор в съдебната практика, че твърдението за възникнало конкретно вземане по издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК включва и заявен от ищеца размер, който подлежи на пълно и главно доказване в процеса по предявен установителен иск, основан на чл.422 ал.1 ГПК. Именно съобразявайки процесуалното правило на чл.154 ГПК и въведения предмет на спора с предявения установителен иск , въззивният съд е взел предвид извършеното частично погасяване на дълга от страна на ответника по каузалната сделка и въз основа на погашението е приел за недължимо, до същия размер, вземането по процесните записи на заповед.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият съдебен състав намира, че третият от формулираните от жалбоподателя правни въпроси няма самостоятелно обуславящо значение за крайния изход на делото, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и като неотносим не подлежи на обсъждане.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, настоящият състав на ВКС не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 258 от 30.04.2014 год., по въз.гр.д.№ 15/2014 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: