6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
София, 01.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети и осми април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: М. СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М. Славчева
т.д.№ 2280/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Ш. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 12 от 23.04.2014 г. по в.т.д.№ 41/2014 г. на Окръжен съд-Търговище в частта, с която е потвърдено решение № 43 от 05.02.2014 г. по гр.д. №1315/2013 г. на Районен съд-Търговище за признаване за установено съществуването на вземането на [фирма] към Р. Ш. А. като земеделски потребител в размер на 10 104 евро – главница по договор за кредит № 398/22.04.2008 г.; анекс № 1/17.03.2009 г.; анекс № 2/01.09.2010 г., както и за мораторна лихва по чл.86 ЗЗД за периода 25.09.2012 г. до 17.01.2013 г. в размер на 119.85 евро като част от сумите, за които по заявление на [фирма] е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 37/2013 г. на Поповски районен съд.
В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на решението при наличие на отменителните основания по чл.281, т.3 ГПК за касирането му. Поддържано е от касатора, че изводите на съда за неоснователност на възраженията му за нищожност на сключения договор за кредит, неравноправност на клаузи на договора и незаконосъобразност на действията на ищеца, довели до неправилно погасяване на кредита са направени в нарушение на Закона за защита на потребителя, в който понятието „потребител” законодателят е вложил по-широк смисъл, така както в същия широк смисъл е употребено и понятието „потребителски кредит“, като поддържа, че изключенията са изрично изброени в чл.4 З.. Счита, че съдът не е обсъдил доводите му за неравноправност на клаузите и за нарушения на добрите нрави и практика на добросъвестност – чл.26, ал.1 ЗЗД, като в тази връзка изтъква, че променливата част от лихвата не е променяна, въпреки драстичното намаляване на EURIBOR-a в периода след сключване на договора и намаляването му от 4,794% на 1,640%. Вноските по размер обаче не са променяни, тъй като не са в интерес на ищеца, с което пък и договорната клауза не се е спазвала. Банката го принудила да подпише Анекс 1 с увеличаване на надбавката, за да компенсира намаляването на променливата част – т.е. принуждавала го е да стигне пак до първоначалния размер на уговорената лихва, въпреки че в договора няма ограничения на същия нито в посока надолу, нито в посока нагоре. Самият анекс е израз на неравноправието на страните, тъй като банката запазва процента за себе си винаги да е над 10% т.е., като по този начин е отказала да поема риска от намаляването на EURIBOR-a, а го прехвърля на клиента. С предложения анекс банката го принудила да го подпише, тъй като той нямал обективна възможност да прекрати договора. Отделно се излагат съображения, че сключения договор за кредит и анексите към него са нищожни по общите правила на ЗЗД като противоречащи на закона и добрите нрави. По тези съображения касаторът моли да се отмени обжалваното решение, като се обяви сключения между страните договор за кредит и анексите към него за нищожни и да отхвърли изцяло предявения срещу него установителен иск, алтернативно да се обяви Анекс № 1 към договора за банков кредит за нищожен като неравноправен, да приеме, че задължението след направените погасявания и корекции е в размер на 7 763.23 евро, като се приеме, че задължението му към датата на подаване на заявлението е в размер на 43,23 евро, което не е основание за предсрочна изискуемост съгласно т.22 от договора към датата на подаване на заявлението и да се отхвърли установителния иск като неоснователен, или да уважи иска само до размер на 7 763.23 евро.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1./ Физическо лице, подпомагано от държавата за осъществяване на селскостопанска дейност притежава ли качеството на потребител в отношенията си с банките като ползвател на финансова услуга по смисъла на З., въпреки че не е търговец по смисъла на ТЗ; 2./ Не е ли налице идентичност на неравноправността по смисъла на З. и накърняването на добрите нрави и добросъвествостта; 3./ Задължен ли е съда при релевирано възражение за неравноправност на договорна клауза съдът служебно да се произнесе по нищожността й като уговорена в нарушение на чл.26, ал.1 ЗЗД.
Ответната страна Б. [фирма] оспорва касационната жалба по съображения в отговора по чл.287, ал.1 ГПК, в който се поддържа искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че ищецът в качеството си на кредитодател сключва с ответника като кредитополучател и в качеството му на земеделски производител, идентифициран със съответната регистрационна карта и БУЛСТАТ, договор за банков кредит, по силата на който е предоставил, а ответникът е усвоил инвестиционен кредит в размер на 25 600 евро за закупуване на селскостопанска техника, представляваща колесен трактор, марка “Б.”. Ответникът е подписал общите условия, действащи към този момент за такъв вид кредит, както и съответен погасителен план, съгласно т.9.1. от които за предоставения кредит кредитополучателят заплаща на кредитора лихва, формирана от базисен лихвен процент в размер на 3-месечен EURIBOR плюс договорена надбавка в размер на 6.10 процентни пункта, като към датата на сключване на договора за кредит базисния лихвен процент е 4.794 процентни пункта; промяната в 3-месечния EURIBOR е задължителна за страните. На 17.03.2009 г. страните подписват Анекс №1, с кото променят първоначалната редакция на т.9.1 от договора за кредит и същата придобива следното съдържание: „За предоставения кредит кредитополучателят заплаща на кредитора годишна лихва в размер на 10.140 процентни пункта, формирана от тримесечен EURIBOR плюс договорена надбавка в размер на 8.50 процентни пункта. Към датата на сключване на анекса тримесечният EURIBOR е в размер на 1.640 процентни пункта. Промяната на тримесечния EURIBOR се отразява на договорената лихва по кредита.”
Прието е за установено, че поради неплащане на погасителни вноски ищецът е обявил кредитът за предсрочно изискуем, за което уведомил кредитополучателя през декември 2012 г. с писмо с обратна разписка, изпратено му на адреса, на който следва да се изпращат всички съобщения по договора, от което е направен извод, че така изпратеното до длъжника съобщение за преобразуването на дълга му към банката в предсрочно и изцяло изискуем, следва да се счете за редовно.
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводна експертиза е прието за установено, че размерът на паричното вземане на кредитора [фирма] към 18.01.2013 г. / дата на издаване на извлечение от счетоводните книги на банката за заповедното производство и е подадено заявление/ е както следва: 10 104 евро главница и 478.89 евро – начислена лихва за периода от 25.09.2012 г. до 17.01.2013 г. Като се отчете какъв е бил 3-месечния EURIBOR към всеки месец, размерът на реалната лихва, която е следвало да плати ответника е общо 7 426.94 евро, а размерът на лихвата, в случай, че ответникът не бе подписал анекс №1/17.03.2009 г. и се бе запазила надбавката в размер на 6.10 %, би била 6 104.93 евро или разликата между получената от банката лихва е в размер на 1 681.06 евро, което би се отразило на размера на главницата с оглед правилото на чл.75 ЗЗД.
При така установените факти, съдът приел от правна страна, че отношенията между страните произтичат от търговска сделка, по смисъла на обективния критерий на чл.1 , ал.1, т.7 от ТЗ, така и на субективния по чл.1, ал. 3 ТЗ. Ответникът е физическо лице, занимаващо се със селскостопанска дейност, поради което той се счита за търговец по аргумент на противното от чл.2 ТЗ. Изложени са съждение, че е налице разлика между регистриран земеделски производител и селскостопански производител. Според съда дефиниция на „земеделски производител” се съдържа в §1, т.1 от ДР на Закона за подпомагане на земеделските производители, според която такива могат да бъдат ФД или ЮЛ, които произвеждат непреработена и преработена продукция от животински и растителен произход, предназначена за продажба. От това е направен извод, че земеделският производител се занимава по занятие с тази дейност, обемът и обхватът на която изискват да се води по търговски начин. За разлика от тях, селскостопанските производители, които съгласно чл.2 ТЗ не са търговци, извършват дейността единствено с личен труд, за подпомагане на домакинството. Процесният договор за кредит е сключен от ответника с цел да се финансира разширяването на дейността му като земеделски производител –инвестиционният кредит е предоставеният за закупуване на селскостопанска техника, представляваща колесен трактор марка “Б.”. Въз основа на така приетото е направен извод за неоснователност на релевираните възражения за нищожност, основани на чл. 143 З., тъй като като договорът обслужва професионалната/търговска дейност на ответника и той, макар и физическо лице, не може да се ползва от закрилата по Закона за защита на потребителите по аргумент от §.13, т.1 ДР. Поради това, че ищецът е производител на селскостопанска продукция, предназначена за продажба, а не за собствено потребление, той не е потребител по смисъла на чл. 2 от б. „б“ от Директива 93/13/Е. на Съвета от 5.04.1993 г., въведена в Закона за защита на потребителите с нов чл.13а, т.9 от ДР З. /Д.В. бр. 64/2007 г./ и възпроизведен по сходен начин и в новата Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, приложима за договори, сключени след 13.06.2014 г.
Независимо от изложеното, съдът намерил за уместно да отбележи, че според чл.146, ал.1 З. неравноправните клаузи са нищожни само в случаите, в които не са уговорени индивидуално, каквато не е настоящата хипотеза, тъй като ответникът е подписал анекси към договора за кредит и следователно е налице допълнително договаряне между двете страни по конкретния договор за кредит, изразено в писмена форма. Вярно било, че по този начин ответникът се е поставил в по-неблагоприятно положение относно размера на възнаградителната лихва и допълнителното обезпечаване на задължението му за връщане на усвоения кредит, но твърденията му за принуда от страна на банката не намирали опора в събраните по делото доказателства.
Настоящият състав намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По отношение на първия материалноправен въпрос, посочен от касатора не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.2.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът не е обосновал посоченото основание – не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на релевантната норма – § 13, т.1 от ДР на З., до различни възприети правни разбирания, или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството.
Вторият материалноправен въпрос, поставен в изложението е относим към действителността на договора за кредит и анексите към него, респективно на определени клаузи от тях. След като в срока по чл.131 ГПК ответникът не е релевирал възражение за противоречието им с морала и добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, то правото му да се позовава на нищожност на това основание е преклудирано. При липсата на наведени доводи за нищожност като противоречащи на добрите нрави – чл.9 ЗЗД, служебната преценка на действителността на спорните клаузи би довело до недопустимо произнасяне от въззивния съд, което е извън правомощията му. Изложеното налага да се приеме, че по отношение както на материалноправните, така и на процесуалноправния въпрос не е налице общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което дава основание да се приеме, че не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 лв.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12 от 23.04.2014 г. по в.т.д.№ 41/2014 г. на Окръжен съд-Търговище.
ОСЪЖДА Р. Ш. А., [населено място] да заплати на ЗАД [фирма], [населено място] юрисконсултско възнаграждение в размер на 500 /петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: