5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1011
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2826 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Х. Т. А., пребиваващ в затвора в [населено място], против решение № 58 от 6 март 2015 г., постановено по в.гр.д. № 256 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 231 от 8 май 2014 г., постановено по гр.д. № 978 по описа на окръжния съд в гр. Плевен за 2013 г. за отхвърляне на иска на А. за осъждане на П. на Р. Б. да му заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от обвинение в извършване на престъпление по чл. 313, ал. 1 НК, за което е оправдан, за сумата над присъдения размер от 1200 лева до предявения размер от 138900 лева. В допълнителна молба решението в съответната му част се обжалва и от служебния адвокат К. С..
В касационната жалба на А. се сочи, че присъдената сума от 1200 лева е значително завишена предвид стреса и душевните преживявания на касатора при задържането му под стража от три години и осем месеца. В молбата на адв. С. се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, тъй като не са оценени правилно настъпилите от незаконното обвинение вредни последици за ищеца. Твърди се, че не са изложени конкретни мотиви, в които да се обосновава отхвърлянето на въззивната жалба в частта до претендирания пълен размер на обезщетението, не се коментира ефекта на незаконното обвинение, явяващо се приет неистински факт като изключително отегчаващ мотив при постановяване на присъдата за извършеното в съучастие убийство. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът П. на Р. Б. не взема становище по касационната жалба.
В обжалваното решение, предвид оправдаването на ищеца по повдигнатото му обвинение по чл. 313, ал. 1 НК и воденето на наказателно производство от четири години и седем месеца, се приема за основателно искането за ангажиране отговорността на държавата за вреди. Сочи се, че според свидетелските показания, които са кредитирани като преки впечатления, за периода 2002-2007 г. ищецът е бил притеснен, ядосан, стресиран и отчаян – притеснен за изхода на делото по по-лекото обвинение (през 2004 г. ищецът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 1, т. 7, т. 8, предл. второ и т. 9 , вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 3 НК, и му е наложено наказание доживотен затвор при специален режим на изтърпяване на наказанието) за документни измами, тъй като двете дела са свързани и ако се установи невинността по делото за документна измама, ще липсва мотив за извършване на по-тежкото престъпление – убийство, като ищецът постоянно пишел до различни инстанции, въз основа на което се заключава че в резултат на незаконното обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психични изживявания – притеснения, яд, стрес и отчаяние. Тези изживявания са приети за нормално проявление при незаконно обвинение в извършване на престъпление и е заключено, че е установено засягане на основни човешки права на ищеца от воденото срещу него незаконно наказателно преследване. За да определи като справедлива по критерия на чл. 52 ЗЗД сумата от 1200 лева за обезщетение за претърпените вреди, съдът приема, че е бил с мярка за неотклонение по обвинението по чл. 313, ал. 1 НК за периода 11 март – 4 октомври 2002 г. по същото време, когато му е наложена същата мярка и по обвинението по чл. 116, ал. 1 НК, като задържането му е зачетено при постановяване на присъдата по последното обвинение, а и за същия период срещу него е водено и друго наказателно производство. Като неоснователно е счетено искането на ищеца да бъде обезщетен за изтърпяването на наказанието от две години лишаване от свобода, наложено му първоначално за престъплението по чл. 313, ал. 1 НК, тъй като тази присъда не е изтърпявана – била е обжалвана и отменена от въззивната инстанция.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Първият въпрос е изпълнил ли е въззивният съд задължението си по чл. 269, изр. второ ГПК да се произнесе по всички изложени в жалбата пороци на първоинстанционното решение, когато не взема под внимание при определяне на обезщетението по справедливост същността и последиците от незаконното обвинение, повдигано срещу ищеца от прокуратурата, което практически е основанието за налагане на най-тежкото наказание, предвидено в НК. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на задължителната съдебна практика, изразена в решение № 247 по гр.д. 1644/2011 г., ІІІ г.о., ВКС. В соченото решение се възприема константната съдебна практика, крайният израз на която е синтезиран в т. 1 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК. ВКС обвързващо приема, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл. 269, изр. 1 ГПК), но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В настоящия случай касаторът е твърдял във въззивната си жалба, че съществува взаимна връзка между делото с обвинение по чл. 116 НК и делото с обвинение по чл. 313 НК, тъй като е обвинен, че за да прикрие деянието си по чл. 313 НК е поръчал убийство, и това твърдение той е поддържал в производството. Твърдението на касатора е явно опровергано от развитието на наказателното производство по двете обвинения – независимо, че е оправдан по по-лекото обвинение, обвинението по чл. 116 НК е счетено за обосновано. Независимо от това, в мотивите си съдът е кредитирал свидетелските показания именно за вида притеснение, което касаторът твърди. Дали съдът справедливо е оценил съответните страдания, следва да е предмет на отделно питане. Затова съдът приема, че в случая поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на спора.
На второ място се пита при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд съобразил ли е задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в т. 2 на ППВС № 4/1968 г. И тук питането е обосновано с несъобразяването, че страданията са породени от неверния мотив за извършването на престъплението с цел да прикрие друго престъпление. Заявява се, че даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на съдебната практика, изразена в решение № 223 по гр.д. № 295/2010 г., ІV г.о., ВКС и решение № 158 по т.д. № 157/2011 г., І т.о., ВКС. И в двете сочени решения се възприема константната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, като се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., и се отчита спецификата на всеки отделен случай. ВКС приема, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, следва да се прецени характера на обвинението, осъществени ли са спрямо обвинения мерки за процесуална принуда, продължителността на наказателното преследване, данните за личността на подсъдимия, отражението на обвинението върху здраве, психика, контакти, социален и личен живот, професионална реализация и пр., като изброяването не може да бъде изчерпателно, а действително зависи от конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. И по този въпрос обаче следва да се вземе предвид, както по предходния, че съответните обстоятелства не са пренебрегнати от въззивния съд.
С цитирането на задължителната съдебна практика по-горе е ясен отговорът на първата част от следващия въпрос – какви критерии и факти взема предвид въззивният съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Питането продължава с твърдението, че съдът не е приел изложените в писмената защита квалификации на телесните увреждания в съответствие с чл. 129 НК и доказаното трайно затруднение на движението на снагата, което ще трае до живот, но за касационния съд не е ясно по кое заключение на въззивния съд, респективно – липса на произнасяне по кое твърдение на касатора, е отправено питането, поради което следва да се приеме, че касационното обжалване не се обосновава.
Накрая се пита допустимо ли е въззивното решение, когато изложените мотиви не съответстват на всички изложени в жалбата оплаквания за пороци на първоинстанционното решение. Отрицателният отговор на въпроса е безспорен, тъй като съдебната практика неизменно приема, че непроизнасянето на съда по всички доводи и възражения на страните по спора, съставлява съществено нарушение на съдопроизводството, но не води до недопустимост на съдебното решение. Ето защо и последния правен въпрос не води до допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 58 от 6 март 2015 г., постановено по в.гр.д. № 256 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2014 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: