3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1006
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3203 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на З. Б. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. К., против решение № 77 от 18 март 2015 г., постановено по гр.д. № 782 по описа на окръжния съд в гр. Кюстендил за 2014 г., с което е потвърдено решение № 525 от 21 ноември 2014 г., постановено по гр.д. № 1956 по описа на районния съд в гр. Кюстендил за 2013 г., за отхвърляне на предявения от Г. срещу Р. Д. Л., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], иск за признаване за установено, че за периода 20 септември 2004 г. – 1 май 2011 г. между тях са възникнали и съществували, изпълнявани и прекратени трудови отношения, при което Г. е полагал труд при търговеца на длъжността „шофьор” на ненормиран работен ден, при месечно трудово възнаграждение: от септември 2004 г. до март 2007 г. по 250 лева месечно, от март 2007 г. до септември 2008 г. по 300 лева месечно, от септември 2008г. до март 2010 г. по 350 лева месечно и от март 2010 г. до 1 май 2011 г. по 400 лева месечно.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че съдът не е дал вяра на разпитани свидетели, които са установили обстоятелствата, посочени в исковата молба. Събраните по делото доказателства би следвало да доведат съда до извода, че е налице трудово правоотношение по смисъла на КТ и че процесуалното поведение на ответника работодател, който е в нарушение на добросъвестността и спазването на закона, е обосновало такова решение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът Р. Д. Л., в качеството му на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не взема становище по жалбата.
В. съд е споделил изводите на първата инстанция за неоснователност на предявената претенция, като при преценката на свидетелските показания е счетено, че от тях не могат да се извлекат сведения за конкретни уговорки между страните по делото, мястото на извършване на работата, работно време, възнаграждение, осигуряване и пр. Тъй като доказателства за установяване на трудово правоотношение между страните липсват по делото, при единствено установеното, че Г. е извършвал превоз на пациенти до кабинета на д-р Л., без да е ясно кой е възложителят на услугата, какво е било възнаграждението за извършването й, за времетраенето на уговорката, продължителността на работния ден и т.н., води до извода за недоказаност на иска.
К. съд приема, че касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като касаторът не е заявил общото основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така нито в касационната жалба (в нея се сочи единствено, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), нито в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към нея, се сочи правен въпрос съгласно критериите, обвързващо посочени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Съобразно посоченото задължително тълкуване, при действието на ГПК от 2007 г. допускането на касационното обжалване е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. ВКС постановява, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе за преценката на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В изложението си касаторът твърди, че с допускането на касационното обжалване ще се отговори на правен проблем, засягащ обществения интерес – правоотношенията между работник и работодател, при които системата дава предимство на недобросъвестните работодатели, неподдържащи съответната документация за наличието на трудово правоотношение, което е във вреда на работника и в полза на работодателя за неплащане на задължения, възникнали по силата на трудовото правоотношение. Твърди се още, че съдът следва да приеме, че при наличието на доказателства за съществуването на трудовите правоотношения, формалната липса на писмен трудов договор не е основание да се приеме, че липсва трудово правоотношение. Явно е, че изложените от касатора съображения по същината си са касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – обуславящ изхода на спора правен въпрос, който да бъде преценяван съобразно допълнителните критерии за допускане на касационното обжалване по т. 1-3, ал. 1 на чл. 280 ГПК. Накрая за пълнота на изложението следва да се отбележи, че съдът е отхвърлил претенцията именно поради липсата на доказателства за уговорките между страните, а не заради липсата на писмен трудов договор.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 77 от 18 март 2015 г., постановено по гр.д. № 782 по описа на окръжния съд в гр. Кюстендил за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: