5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1013
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3074 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. Х. Р. от [населено място], чрез процесуалния му представител Адвокатско дружество „Ф., Р. и партньори”, против решение № 60 от 6 януари 2015 г., постановено по в.гр.д. № 14883 по описа на Софийския градски съд за 2014 г., с което е потвърдено решение № ІІІ-87-117 от 25 юли 2014 г., постановено по гр.д. № 12375 по описа на районния съд в гр. София за 2014 г., за отхвърляне на предявените от Р. срещу [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], искове за отмяна на уволнението му, за възстановяване на заеманата преди уволнението работа и за присъждане на обезщетение в размер на 4657,94 лева обезщетение за оставането му без работа поради уволнението за периода 7 януари – 7 юли 2014 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи на касатора във въззивната му жалба, например за нарушение на разпоредбата на чл. 1, ал. 3 КТ и за противоречие на уволнението с изискването за справедливост, за липса на вербална оценка в обжалваната заповед за качествата на касатора. Поддържа се, че чл. 71 КТ е в противоречие на чл. 24 от Европейската социална харта /ревизирана/, и същата разпоредба е противоконституционна на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България заради противоречието й с чл. 4, § 4 и чл. 24 Е. /ревизирана/. Според практиката на Европейския комитет по социални права, изпитателен срок от 6 месеца е явно неразумен срок за приложимост на изключване от закрилата по чл. 24, § 2, б. „б” от приложението към Е. /ревизирана/ и не се вмества в условията, визирани в същото. Твърди се, че през 2012 г. Европейският комитет по социални права е приел заключение по периодичния доклад на България, с което е установил, че в България работниците нямат право на защита срещу уволнение, извършено в шестмесечния изпитателен срок, което не е в съответствие с чл. 24 Е. /ревизирана/. Сочи се още, че чл. 71 КТ противоречи и на чл. 4, § 4 Е. /ревизирана/, тъй като според решение на Европейския комитет по социални права правото на всички работници на разумен срок на предизвестие при освобождаване от работа се прилага за всички категории работници, без оглед на техния статут, включително и към тези в изпитателен срок. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
С обжалваното решение съдът приема, че Европейската социална харта /ревизирана/ е ратифицирана от Република България със Закон за ратифициране на Е. /ревизирана/ от 2000 г., като в приложението към хартата се уточнява, че всяка договаряща страна може да изключи от сферата на пълната или частичната закрила на чл. 24 няколко категории наети лица, сред които са и работници в изпитателен срок или стаж, при условие, че това е уговорено предварително и е с разумна продължителност, поради което съдът заключава, че хартата предоставя на ратифициралите я държави правото да решат как да се уреди възможността за ограничаване обхвата на предписанията й в съответствие с националните традиции и практики, като в този смисъл в чл. 70 КТ е уреден специален вид трудови договори с оглед особената цел на сключването им – да се провери годността на работника да изпълнява възложената му работа. Счетено е, че ако работникът е считал уговорения срок за изпитване за неразумен, би могъл да поиска сключването на трудов договор за по-кратък срок или да не се съгласява с подписването на договора със срок за изпитване от шест месеца. Сочи се задължителната практика на ВКС, според която преценката на работодателя за годността на работника да изпълнява възложената работа не подлежи на съдебен контрол, поради което не е необходимо да се излагат мотиви за прекратяването на правоотношението. Разпоредбата на чл. 30 Х. също не е намерена за разпореждаща нещо различно от националното законодателство, тъй като конкретната уредба на определен вид трудови правоотношения във вътрешното право на държавите членки може да е по-различна, в съответствие с особеностите и разбиранията на националното право.
К. съд приема за неоснователно искането на касатора за спиране производството по делото и за отнасяне пред Конституционния съд на въпроса за установяване на противоконституционността на разпоредбата на чл. 71 КТ на основание противоречието й с чл. 4, § 4 и чл. 24 от Европейската социална харта /ревизирана/, тъй като първият текст дава разпореждане за различен вид отношения от процесните (чл. 4 от Част ІІ на Е. /ревизирана/ касае правото на справедливо възнаграждение, в рамките на което е създадено изискването на т. 4 за признаването правото на всички работници на разумен срок на предизвестие при освобождаване от работа), а правилата на чл. 24 от хартата следва да се съобразяват с правилата на Приложението към хартата относно приложното й поле, и специално тези за чл. 24, даващи възможност на договарящите страни да уредят различни правила относно закрилата на определени категории работници, включително работниците в изпитателен срок.
К. съд намира, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
За първия от поставените въпроси, а именно: за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да изложи мотиви защо ги приема за неоснователни, следва да се приеме, че поставеният въпрос не е обуславящ за изхода на спора, макар действително въззивният съд, а впрочем и първоинстанционният, да не е изложил съображения по доводите на касатора като ищец за нарушаване при уволнението му на принципа на справедливост, закрепен и в чл. 1, ал. 3 КТ. И това е така, защото видно от исковата молба, изложените твърдения за нарушаване на посочения текст са за това, че ищецът не е имал шанса да разбере от работодателя дали и с какво не удовлетворява очакванията и изискванията му относно работата, като се твърди, че ако ищецът е имал подобни сведения, щял да положи максимални усилия и да наблегне на онова, което евентуално се отчита като слабост или пропуск от работодателя му. На тази база се заключава, че предвид липсата на каквито и да е механизми, които да позволяват да се узнае оценката на трудовото изпълнение от работодателя, не е честно да бъде уволнен без причина и без да му е даден шанс за постигане на съответствие с неговите очаквания, ако е имало изобщо несъответствие. При този начин на мотивиране на съображенията, касаторът всъщност заявява празнота в закона относно необходимостта работодателя да заяви в детайли своите изисквания за изпълняване на съответната работа, респективно – периодично да уведомява работещия при условията на срок за изпитване, за начина на справяне с работата и степента на удовлетворяване на изискванията на работодателя в това отношение. Тъй като тези съображения нямат пряка връзка с оспореното уволнение в конкретния му приложим законов режим, то допуснатото безспорно от въззивния съд нарушение на съдопроизводството чрез липсата на произнасяне по надлежно въведен довод от страната във въззивната й жалба, не е обуславящо за изхода на спора, поради което не води до допускане на касационното обжалване.
На второ място се пита дали разпоредбите на чл. 70 и 71 КТ противоречат на Европейската социална харта /ревизирана/, в частност на разпоредбата на чл. 24; дали са приложими заключенията на закрилата, посочени в чл. 24, б. „б” от Приложението към Е. /ревизирана/ и дали съгласието на работника при сключване на трудовия договор с клаузата и срока за изпитване е от значение за отговора на предните два въпроса. По поставения проблем касационният съд приема, че сочените разпоредби на българското законодателство следва да се съобразяват в цялостния контекст на Е. /ревизирана/. Така в чл. 24 на Част ІІ от хартата се приема правото на закрила при предсрочно освобождаване от работа, като договарящите страни се задължават да признаят правото на всички работници да не бъдат освобождавани от работа без основателни причини, свързани с техните възможности и поведение или основани на текущите изисквания на предприятието, институцията или услугата. Безспорно България се е обвързала с чл. 24 от Е. /ревизирана/, видно от Закона за ратифицирането й от 2000 г. Съгласно обяснението на приложното поле на хартата по отношение на защитените лица, дадено в Приложение към нея, обаче, по чл. 24 от хартата изрично се сочи, че този член се отнася за всички работници, като всяка договаряща страна може да изключи от сферата на неговата пълна или частична закрила работниците в изпитателен срок, при условие, че това е уговорено предварително и е с разумна продължителност (б. „б”). Не е спорно, че процесният вид правоотношения касаят предварително уговорено условие в договора, а разумната продължителност на проверката на годността на работника за работата за различните видове изпълнявана работа е различна, като именно в съответствие с разпоредбата на чл. 1, § 1, част V от хартата, КТ предвижда срокът за изпитване да продължава до шест месеца. Накрая, дали шестмесечният срок е с „разумна продължителност” по смисъла на правилата на хартата следва да се преценява относно характеристиките на съответната работа, а не се твърди от касатора, че за неговата специално работа уговореният срок за изпитване е бил с неразумна продължителност. При тези съображения няма значение отговорът на въпроса за значимостта на съгласието на работника при сключване на трудовия договор с клауза за срок за изпитване. Необходимо е още да се отбележи, че заключението на Европейската комисия за социални права за България 2012 г., че работниците, намиращи се в шестмесечен изпитателен срок не са защитени от уволнение според чл. 24 от хартата, следва да се отрази не в признаването на уволнението за незаконно при наличието на уговорен срок за изпитване в шестмесечен период в полза на работодателя, а в приемането от страна на държавата на съответните мерки по смисъла на чл. 1, част V от хартата.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 60 от 6 януари 2015 г., постановено по в.гр.д. № 14883 по описа на Софийския градски съд за 2014 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: