5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1009
София, 03.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2412 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Г. Д. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Ю. Д., против решение № 3685 от 26 май 2014 г., постановено по гр.д. № 2082 по описа на Софийския градски съд за 2013 г., с което е потвърдено решение № 7191 от 4 юли 2012 г., постановено по гр.д. № 59625 по описа на районния съд в гр. София за 2010 г. за обявяване за относително недействителен по отношение на Н. Г. Г. от [населено място], на договор за покупко-продажба от 8 декември 2005 г., с който Е. Х. Д. и С. Г. Д. продават на С. С. Д. недвижим имот.
В касационната жалба се поддържат неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съд за приложимостта на установената в чл. 135 ЗЗД презумпция. Като неправилно се сочи становището на съда, че възражението на касатора касае кой е бил купувач по сделката – малолетното дете или неговия особен представител. Твърди се, че съответната презумпция е пряко свързана с изразяването на воля в момента на сключването на сделката – щом за процесната сделка е невъзможно волята да бъде изразена от малолетното лице, то няма и как да се приложи презумпцията за знание по отношение на същото лице, а следва да се прецени по отношение на лицето, чрез което е осъществена сделката. Тази преценка не е извършена от въззивния съд и неправилно е прието, че посочените особености са без значение и презумпцията е приложима независимо от това, че купувачът в случая нито е могъл да изразява някаква своя лична воля, нито е могъл да „знае” определени факти за увреждане, тъй като е бил малолетен, като сделката е осъществена чрез трето лице – назначен от съда особен представител. При липса на доказателства за връзка между особения представител и продавачите по смисъла на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, то няма основание за приложимост на установената с правната норма презумпция за знание за увреждане, и искът е неоснователен. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата Е. Х. И. от [населено място] в отговор на касационната жалба поддържа искането за допускане на касационното обжалване. Ответникът Н. Г. Г. от [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Срещу същото решение е подадена касационна жалба и от Е. Х. И., чрез процесуалния й представител адв. Д. В., с излагане на същите съображения и искания. Останалите страни по спора не вземат становище по тази касационна жалба.
В. съд е споделил мотивите на първата инстанция и е препратил към тях, като е допълнил, че е неоснователно възражението на ответниците за неприложимост на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, като се цитира задължителна съдебна практика, според която по договор със страна малолетно дете се съдържа волята на законния му представител, като и в този случай страна по договора е малолетният, а оборимата презумпция за знание се прилага за третото лице, страна по договора. Заключено е, че в конкретния случай в тежест на ответниците по иска е да оборят презумпцията за знание, доколкото твърдят незнание на особения представител за увреждащия характер на сделката, а доказателства за това не са ангажирани. Като неоснователно се приема и твърдението на Д. и И., че вземането на ищеца е станало изискуемо след извършване на атакуваната разпоредителна сделка, като се сочи задължителна съдебна практика за това, че по иска по чл. 135 ЗЗД вземането на кредитора не е необходимо да е изискуемо и ликвидно.
Според посочената от въззивния съд обвързваща съдебна практика – решение № 535 по гр.д. № 1224/2009 г., ІV г.о., ВКС, в отговор на въпроса дали знанието на малолетно лице има правна сила, при сключването на договор от такова лице чия воля и знание се взема предвид – неговата или на законния му представител, касационният съд обвързващо приема, че правоспособното лице до навършването на 14 годишна възраст е малолетно и недееспособно – то не може да извършва лично правни действия, като по силата на чл. 3, ал. 2 ЗЛС вместо него и от негово име действат законните му представители. Следователно в договор, по който малолетно лице е страна, негова воля не се съдържа, и такъв договор съдържа воля единствено на законния му представител, но и в този случай страна по договора е малолетният (недееспособният), а не представляващият го. А тъй като според чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпцията за знание се отнася за третото лице – страна по договора, обстоятелството, че тя е заместена по силата на закона от представляващия я, не обуславя нейната неприложимост, но определящо е знанието/незнанието на законния представител за увреждащия характер на договора.
К. съд приема, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставения от касаторите правен въпрос: предполага ли се знание за увреждане съгласно презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, когато третото лице – страна по сделката към момента на извършването й е малолетно (съответно няма възможността да „знае” определени факти и евентуален неин увреждащ характер спрямо кредитори на своите родители – продавачите, няма възможност лично да извършва никакви валидни правни действия) и вместо него съгласие и воля за сключването й изразява особен представител, овластен по специален ред от съд, за който особен представител няма твърдения и не е установено по делото да е знаел за увреждането, или накратко: изключени ли са малолетните лица от презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
В конкретния случай следва да се съобрази, че, тъй като законните представители на третото (недееспособно) лице, са продавачи по сделката, на недееспособния е назначен особен представител – бабата на лицето, както е описано в нотариалния акт.
К. поддържат, че в изрично посочено решение на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК, както и че в решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, е разрешен спорният въпрос. Това виждане не може да бъде споделено. Така в решение № 530 по гр.д. № 1723/2010 г., ІV г.о., ВКС, се дава отговор на въпроса изключени ли са малолетните деца от презумпцията за знание по чл. 8, ал. 2 ЗОПДИППД, и се приема, че когато имущество е прехвърлено на ненавършил пълнолетие или поставен под запрещение роднина, знанието се предполага по отношение на лицата, които са го представлявали при сключване на сделката. Даденият отговор е в контекста на различна хипотеза и по повод съвсем различен вид отношения, поради което не може да се приеме, че поставеният правен въпрос по настоящото дело е разрешен в нарушение на практиката на ВКС. По същият начин не се установява и противоречивото разрешаване на въпроса от съдилищата. Според цитираната от касаторите съдебна практика (решение № 1016 по гр.д. № 1198/2003 г., ІІ г.о., ВКС, и решение № 120 по гр.д. № 704/1999 г., V г.о., ВКС), касационният съд е разрешавал правния проблем за знанието според чл. 135, ал. 2 ЗЗД на юридическите лица, както и в случай, че двама братя са управители на две юридически лица. Ето защо разрешаване на изрично посочения правен въпрос не се установява и в тази съдебна практика.
Отделно от вече изложеното, предвид установените обстоятелства и процесуалните действия на страните по спора, следва да се приеме, че не се обосновава и последното от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като, независимо от факта на обсъждане на съответните твърдения от въззивния съд, те не са били надлежно въведени в процеса. Видно от „писмено становище” на родителите на детето като ответници по иска, имащо характер на отговор на исковата молба, подадено в лично качество и като законни представители на С. Д. (подписано само от касатора Д. и без каквото и да е становище от касаторката И.), се твърди, че продаденото жилище се явява единствено жилище за С., като целта на родителите не е била да увредят интересите на кредитора, а да подсигурят бъдещето на детето, като имотът е прехвърлен преди издаването на изпълнителен лист в полза на кредитора, и имотът е прехвърлен преди повече от пет години, поради което давностният срок за разваляне на договора е изтекъл. Ответницата С. Д., чрез особения си представител, в първото по делото открито съдебно заседание заявява само, че оспорва иска по основание и размер, като поддържа липсата на увреждане на кредитора. Едва в писмените бележки на особения представител на ответницата С. Д. пред първоинстанционния съд (л. 82 от първоинстанционното дело) се заявява, че ответницата, макар да е дъщеря на длъжника, не е знаела за увреждането. Предвид липсата на оспорване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, не е провеждано съответното доказване от страните, поради което и първоинстанционният съд е приел, че презумпцията не е оборена. Затова и напълно основателно въззивният съд не е допуснал разпит на свидетел за знанието на купувача. Ето защо, тъй като правният въпрос е свързан с невъведено надлежно оспорване, то той не би обусловил допускането на касационното обжалване в нито една от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3685 от 26 май 2014 г., постановено по гр.д. № 2082 по описа на Софийския градски съд за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: