4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 529
С.,14.09.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
Н. М.
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2943/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място] срещу въззивно решение от 04.02.2014 г. по гр.д.№ 9481/2012 г. на Софийски градски съд, ГК, ІV-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 09.02.2010 г. на Софийски районен съд, І ГО, 35 с-в по гр.д. № 36431/2008 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу А. А. А., гр.С. иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника разликата над сумата 3 867.03 лв. до пълния му предявен размер от 10 461.52 лв., за която сума на основание чл.237, б.”з” ГПК (отм.) в полза на последния е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 17027/2006 г. на СРС, 63 състав.
В касационната жалба се излагат доводи за необоснованост на решението и за постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон, а допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В изложението си поддържа, че съдът не е зачел формалната доказателствена сила на признанието на ответника, съдържащо се в анекса за удължаване срока на договора за наем за периода 01.06.2005 г. – 01.06.2006 г. с още една година, че при подписването му е изплатена изцяло наемната цена по чл.21 от договора от 26.01.2001 г., като по този въпрос счита, че е процедирано в отклонение от задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, обективирана в цитираните в изложението решения на различни състави на касационния съд. Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК се поддържа и по въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД, разрешен според касатора също в противоречие със задължителната практика на ВКС, а по въпроса „Дали при наличието на няколко еднородни задължения и при липсата на съгласие на някоя от страните за промяна на поредността на погасяването им като различна от посочената в чл.76 ЗЗД може да се приеме наличие на такова погасяване”.
В срока по чл. 287, ал. 2 ГПК ответникът А. А. А. е депозирал насрещна касационна жалба от срещу въззивното решение в частта за уважаване на предявения срещу него отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК за недължимост от ищеца на сумата 3 867.03 лв. Жалбоподателят поддържа, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като поставя като значими въпросите, формулирани в п.1 и п.3 от изложението на касатора [фирма], както и въпросът за задължението на съда да формира и изложи собствени фактически констатации и правни изводи по съществото на спора, разрешен в противоречие с ТР № 1 от 04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците взаимно оспорват допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в отговорите им по чл.278, ал.1 ГПК, в които се поддържа искане за присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба на [фирма] с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Предмет на предявения от ищеца и настоящ касатор иск по чл.124, ал.1 ГПК е недължимостта на сумата 10 461.52 лв., представляваща наемна цена за периода от 01.09.2003 г. до 31.05.2006 г. по сключен с ответника договор за наем от 26.03.2001 г., за която сума срещу него е издаден изпълнителен лист на основание чл.237, б.”з” ГПК (отм.). В подкрепа на твърдението си ищецът е представил три анекса за продължаване срока на действието на договора, всеки един от тях със срок от една година, като третият е за периода 01.06.2005 г. – 01.06.2006 г., в които е отбелязано, че при подписването им изцяло е платена наемната цена за съответния срок.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че страните по спора са били обвързани от валидно наемно правоотношение през периода 01.06.2001 г. до 29.07.2006 г., възникнало по силата на договор от 26.03.2001 г., първоначално сключен за срок от една година, а впоследствие действието му е продължено до 01.06.2003 г. Въз основа на заключението на изслушаната по делото тройна графологична експертиза е прието за установено, че първите два анекса не са подписани от ответника, от което е направен извод, че съдържащите се в тези два анекса разписки не удостоверяват действително извършени авансови плащания на наемната цена за периода 01.09.2003 г. – 31.05.2005 г., поради което ищецът дължи сумата 6 594.49 лв., тъй като не е доказал при условията на пълно и главно доказване погасяването на тези задължения към кредитора, снабдил се изпълнителен лист на извънсъдебно изпълнително основание. С оглед на изложеното първоинстанционното решение е потвърдено както в отхвърлителната му част, така и в частта, с която е прието за установено, че ищецът не дължи сумата 3 867.03 лв. предвид извършеното от ответника удостоверяване в третия от анексите за периода 01.06.2005 г. – 01.06.2006 г., че при подписването му авансово е изплатена дължимата за този едногодишен период наемна цена съгласно чл.21 от договора за наем.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първите два въпроса не могат да обусловят допускане на касационно обжалване в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Позоваването на противоречие с Решение № 249 от 27.12.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1037/2010 г., ІІ г.о. е неоснователно. То не представлява задължителна практика по поставения процесуалноправен въпрос, тъй като касационното обжалване е било допуснато по въпроса за доказване на правно релевантните по иска по чл. 21 ал.1 СК 85 г. /отм./ факти – извънбрачния характер на средствата и влагането им в придобиване на процесния, закупен по време на брака на страните недвижим имот, като е прието, че те следва да се докажат от страната при условията на пълно и пряко доказване, и то към момента на придобиването. Независимо от изложените съждения относно формалната доказателствена сила, с която се ползва всеки неоспорен от гл.т. на подпис и на съдържание частен писмен документ, с цитираното решение е прието, че само по себе си „признанието” на факт писмено или устно, за разлика от съдебното признанието на иска макар и да не налага неговото доказване с други доказателствени средства , то като елемент на доказателствения материал по делото, следва да се цени от съда в рамките на всички събрани доказателства. По същество този въпрос е свързан с материалноправния въпрос, поставен във връзка с твърдението, че съдът е тълкувал подписаният от ответника анекс изолирано от договора за наем от 26.03.2001 г., в резултат на което е направен погрешния извод, че обективираното в анекса „признание” на наемодателя за изплатена изцяло наемна цена съгласно чл.2.1 от договора се отнася само за периода, с който е удължен срока на договора, а не и за предходните периоди, за които той е бил подновяван с една година. Този въпрос не е разрешен в отклонение от задължителната практика по приложението на чл.20 ЗЗД, както се поддържа от касатора, доколкото в исковата си молба сам той се е позовал на сключени с ответника анекси за предходните години, имащи според него характер на разписки за авансово платената от него наемна цена за всеки един от съответните периоди. Различната процесуална позиция на касатора спрямо първоначалните му твърдения е заета в резултат на успешно проведеното оспорване на автентичността на представените от него анекси, която той не могъл да защити с въведеното вече ново твърдение, че анексът за удължаване на наемния договор за срока 01.06.2005 г. – 01.06.2006 г. съставлява разписка за авансово платена цена не само за този период, но и за предходните години, за които анексите за признати за неистински.
Третият от поставените въпроси не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, тъй като е поставен за първи път с касацинната жалба и по него липсва произнасяне от въззивния съд, следователно няма обуславящо значение за изхода на спора. Поради липсата на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъжда наличието на соченото основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
В обобщение, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Предвид съдържанието на чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба не следва да бъде преценявана по реда на чл. 280 ГПК с оглед изискванията по допускане на касационно обжалване.
Съобразно изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на сумата 500 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 02.07.2014 г.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 04.02.2014 г. по гр.д.№ 9481/2012 г. на Софийски градски съд, ГК, ІV-Б въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на А. А. А., [населено място] сумата 500 /петстотин/ лева, представляваща направени разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: