О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 532
София 14.09.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 2777/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], гр.София срещу въззивно решение № 556 от 06.06.2014 г. по в.т.д.№ 724/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 197/13.01.2014 Г. на В. по гр.д. № 15778/2011 г., в частта, с която е прието за установено в отношенията между страните, че [фирма] дължи на [фирма] сумата 16 357.52 лв., сбор от неплатени възнаграждения за доставени в периода 05.07.2012 г. – 15.10.2010 г. коркови тапи по издадени 26 броя фактури, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението 16.07.2011 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 5 490.81 лв. – сбор от обезщетения за забава върху главницата за времето от 15.07.2008 г. до 15.07.2011 г., за които в развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 10820/2011 г. на В. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
В касационната жалба са въведени доводи, че решението е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон – отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, а допускането на касационното обжалване се поддържа на основание т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по въпроса „Може ли да се приеме, че последователно извършваните търговски сделки за продажба на еднородни стоки, свързани с основната търговска дейност на страните по тях са осъществени по един договор за периодични доставки или всяка отделна фактура установява отделно правоотношение и вземането по нея е предмет на отделна искова молба”, като питането е свързано с въпроса за приложимата към доставките погасителна давност – общата по чл.110 ЗЗД или тази по чл.111, б. ”в” ЗЗД.
Ответникът по касация [фирма] оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди обжалваното пред него решение, с което е уважен предявения срещу касатора иск по чл.422 ГПК, въззивната инстанция приела за установено, че през периода 2007 – 2010 година страните по спора са установили трайни търговски взаимоотношения по договор за доставка на стоки, по силата на които ищецът [фирма] е доставило на [фирма] коркови тапи за различни видове стъклен амбалаж за алкохолни напитки. Между страните няма сключен писмен договор. Всяка от доставките е фактурирана с първичен счетоводен документ. Прието е за установен въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че двадесет и шест от процесните двадесет и седем фактури са намерили счетоводно отражение в предприятието и на купувача – ответник и за доставките дружеството е ползвало данъчен кредит. В съвкупност горното сочи, че доставките по спорните пред настоящата инстанция фактури / 26 броя/ са осъществени и стойността се дължи.
Възражението на ответника и настоящ касатор за изтекла погасителна давност на процесните вземания е счетено за неоснователно, като са развити съображения, че отношенията между страните не покриват критериите по чл. 208 ЗЗД /чл. 332 ТЗ/ и не са за периодични доставки – не произтичат от един договор, в който да е предвидено количествата стока да се доставят периодично, а се касае за отделни доставки по заявки на купувача, въз основа на трайни договорни правоотношения и изпълнението на отделните престации /заявки/ е независимо едно от друго. От това е направен извод, че плащанията по доставките не са периодични по смисъла на чл. 111 б. „в” ЗЗД – няма повтарящо се задължение, няма единен правопораждащ факт, чийто падеж да настъпва през предварително определени интервали от време. Размерите на плащанията не са нито изначално определени, нито определяеми, като независимо от изложеното с решението е прието, че възражението за изтекла погасителна давност относно главниците е неоснователно като направено и при настъпила процесуална преклузия. Възражението за погасяване на акцесорната претенция за лихви също е счетено за изцяло неоснователно, тъй като лихви се претендират, считано от 15.07.2008 г. занапред и с оглед датата на депозиране заявлението по чл. 410 ГПК в съда, не се обхващат от давността по чл. 111 б. „в” ЗЗД.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките да допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Само първата част от поставения в изложението по чл.284 ГПК въпрос е важен за изхода на делото, но той не е единствено обуславящ правната воля на решаващия съдебен състав. От съобразителната част на решението е видно, че въззивният съд е изградил изводите си за неоснователност на възражението на касатора за изтекла погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД с процесуалната му преклузия, а не само с отсъствието на общ юридически факт, правопораждащ процесните вземания. Независимо от това даденото от съда разрешение по този въпрос е изцяло в съответствие с ТР 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, според което „периодичността“ на задължението е определена от вида на изпълнението като повтарящо се, от произхода му от един и същи правопораждащ факт и от периодично настъпване на падежа му през определени интервали от време, размерите на плащанията са поначало определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
След като произнасянето на въззивния съд по първата част на поставения правен въпрос не е единствено обуславящо изводите на съда по спорното материално право, то този въпрос не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал. 1 на чл. 280 ГПК. Дори и да бъде допуснато касационно обжалване по него, то произнасянето по реда на чл. 290 и сл. ГПК не би повлияло на изхода на делото, след като въпроси във връзка с приетата процесуална преклузия на възражението на касатора по чл.111, б.”в” ЗЗД не са поставени, а липсата им е самостоятелно основание, на което е уважен иска срещу касатора.
В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т. 1 на ТР І 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 556 от 06.06.2014 г. по в.т.д.№ 724/2014 г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: