О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
София, 14.09.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
т.д.№ 2433/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на Национална агенция за приходите (НАП) – ищец и на третото лице-помагач Министерството на труда и социалната политика (МТСП) срещу решение № 52 от 27.02.2014 г. по в.т.д.№ 301/2013 г. на Великотърновския апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение № 90 от 26.03.2013 г. по т.д.№ 55/2011 г. на Габровския окръжен съд за отхвърляне на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск на касатора НАП срещу [фирма], [населено място] за признаване за установено съществуването на задължение на ответника за разликата над 791.99 евро до предявения размер от 36 080.58 евро, представляваща размер на недопустимите разходи по сключен на 30.11.2006 г. между МТСП в качеството на договаряща страна по програма ФАР и ответното дружество договор за безвъзмездна помощ за финансиране на проект за повишаване на заетостта в хранително-вкусовата промишленост в [община] за безвъзмездна помощ рег. № BG 2004016-711.11.01-1.030 към 25.10.2010 г. /датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК/ – главница ведно с лихва по чл. 18.2, предложение 2 от Общите условия на договора от 30.11.2006 г. в размер на лихвения процент, прилаган от Европейската централна банка относно нейните главни сделки за финансиране в евро увеличен с 3,5 процентни пункта, както и за наказателната лихва върху главницата, за която въз основа на съставен акт за частно държавно вземане по реда и на основание чл. 417, т. 7 ГПК е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист в полза на Национална агенция за приходите.
Касаторът Национална агенция за приходите е въвел доводи, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Поддържа, че съдът се е произнесъл единствено по основанията за недопустимост на разходите, посочени в АУЧДВ, но не и по тези, въведени с исковата молба и обективирани в доказателствата, пряко установяващи правопораждащите за исковете факти. Допустимостта на касационно обжалване е обоснована със селективния критерий по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът МТСП оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а допустимостта на касационно обжалване поддържа на основанията по т.1-3 ГПК.
Ответникът по касация оспорва касационните жалби по съображения, изложени в писмения отговор, в който поддържа, че не са налице сочените от касаторите основания за достъп на въззивното решение до касация.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството е образувано по искове с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от Национална агенция за приходите против [фирма], [населено място] с искане да се признае за установено съществуването на вземане от ответника към 02.03.2011 г. в размер на 36 080,58 евро, както и лихва по чл. 18.2, предложение второ, от общите условия на договора от 30.11.2006 г. в размер на лихвения процент, прилаган от Европейската централна банка относно нейните главни сделки за рефинансиране в евро, увеличен с 3.5 процентни пункта, начисляван върху главницата за периода от 29.08.2009 г. до окончателното изплащане на вземането.Твърди се, че сумите по заведения установителен иск за стойността на отчетени, но недопустими съгласно чл. 14 от Общите условия разходи са редуцирани след подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на А. № 27 от 15.06.2010 г. в размер на 62 963.94 евро – главница, поради допълнително представени от ответника документи и приключване на досъдебното производство срещу управителя на дружеството. С писмо изх. № BG2004/016-711.11.01-1.030/ЗЗ от 12.08.2011 г. бенефициентът е бил уведомен от Министерството на труда и социалната политика (МТСП), че са признати за допустими и разходи в размер на ЗЗ 604.20 евро, от които 26 883.36 евро са средства от безвъзмездната помощ и 6 720.84 евро – личен принос. След приспадане на тези суми от авансовото плащане на [фирма], [населено място] в размер на 62 963.94 евро, претендираната за възстановяване сума е в размер на 36 080.58 евро.
Габровският окръжен съд като се позовал на чл. 2.6.2.3 от издаденото от МТСП Оперативно ръководство за изпълнение по проект „Развитие на човешките ресурси”, според която изпълнените дейности в периода на изпълнение на проекта и съответните извършени разходи могат да бъдат признати като приемливи и допустими единствено ако бенефициентът на безвъзмездната помощ е представил доклад с достатъчно документални доказателства за извършените дейности е приел, че е налице изпълнение на тази разпоредба от изпълнителя. Изложено е, че в подкрепа на този извод са и подробно обоснованите заключения на вещите лица, като допусната неточност в изпълнението е незначителна и по смисъла на ЗЗД не може да се приеме като неизпълнение на договора, поради което отхвърлил иска за главница над сумата над 791.99 евро до предявения размер на иска по чл.422 ГПК.
За да потвърди решението на окръжния съд в отхвърлителната му част, решаващият състав споделил изцяло направените от него изводи, че след като дейностите по договора са изпълнени и е безспорно, че ответното предприятие работи, закупените машини фанкционират по предназначение, осигурени са работни места по придобитата специалност на обучените по програмата работници и не са доказани твърдяните от ищеца несъществени нарушения на процедурите и отчитанията на разходите по договора, то не са налице основания част от направените разходи да не бъдат заплатени или да не бъдат заплатени в претендирания с одобрените отчети размер. Посочено е, че при проверка на допустимостта на разходите следва да се установи налице ли са основанията за неприемането им, посочени в АУЧДВ, послужил и като основание за издаване на заповедта за незабавно изпълнение, тъй като в исковата молба и допълнителната такава не е направено конкретно твърдение кои разпоредби от Общите условия са нарушени. Изтъкнато е, че съобразно чл.32 от същите възложителят може частично или със закъснение да намали първоначалния размер на безвъзмездната помощ, но това следва да бъде направено с мотивирано решение от него, а писмо от 12.08.2011 г. на МТПС, на което третото лице се е позовало според съда не изпълнява изискванията на чл.32 от ОУ, а по същността си съставлява неодобряване на заключителния зоклад на изпълнителя и този отказ има за последици неплащане на остатъка от безвъзмездната помощ, но не е свързан със задължение на изпълнителя за възстановяване на получената авансова сума, част от която е предмет на иска. има характера на покана за плащане на непризнати за разходи по програмата суми.
В изложението на основанията касаторът Национална агенция за приходите поставя следните въпроси:1./ Предметът на спора по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, предопределен ли е от обективните и субективните предели на спора, очертани със заповедното производство и с мотивите на акта за установявате на частно държавно вземане или в исковата молба следва да бъдат изложени основанията за възникване и погасяване на задължението; 2/ При разглеждане на иск по чл.422 ГПК следва ли съдът да обсъжда факти и обстоятелства, настъпили след подаване на заявлението по чл.417, т.7 ГПК, които водят до промяна на претендирания размер на дълга; 3./ Допустимо ли е е въззивният съд да реферира към мотивите на първоинстанционното решение при представяне на нови доказателства или съдът е длъжен да формира собствени изводи във врзка с наведените в жалбата оплаквания; 4./ Ограничен ли е националният съд до констатиране наличието на посочените в искането за възстановяване нарушения или може да преценява дали същите са съществени или несъществени и ако разполага с това право – въз основа на какви критерии; 5./ С финалният отчет какво се отчита от бенефициента – цялостното изпълнение на проекта или е единствено условие за усвояване на остатъка от безвъзмездната помощ; 6./ Относно изискуемото се съдържание в писмата на възложителя като условие за възприемането му като мотивирано решение по смисъла на чл.17,4 от Общите условия към финансираните от ЕО договори за безвъзмездна помощ и 7./ Приложими ли са към договори, сключени по програма Фар нормативните документи, регулиращи допустимост на разходите по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси”.
Първият от въпросите е правен и съдът се е съобразил с необходимата идентичност между вземането – предмет на заповедното производство и това, предявено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, отчитайки от друга страна, че обстоятелствената част на исковата молба е неин задължителен реквизит. Въззивният съд не е ирелевирал съдържанието на исковата молба, а е съпоставил нея, с изложеното в акта по чл. 417, т. 7 ГПК основание, считайки за необходима пълна идентичност между двете. Така поставен, въпросът не е в разрез с решаващите мотиви на съда досежно необходимата идентичност, а и се явява необоснован сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 454 по гр. д. № 195/2010 г. на IV г. о. ВКС, решение № 105 по т. д. № 564/2011 г. на II т. о. на ВКС и решение № 128 по т. д. № 561/2011 г. на II т. о. на ВКС касаят напълно различни хипотези и дават отговор на правен въпрос, свързан с разпределението на доказателствената тежест в процеса при предявено вземане на основание запис на заповед и възражение на длъжника за липса на каузално правоотношение, което менителничният ефект обезпечава или за недължимост на суми по така обезпечено с ефекта каузално правоотношение.
Вторият въпрос е от значение за изхода на делото, но по него не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. По него с цел уеднаквяване практика е дадено разрешение в т.9 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в според което по общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. 415, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е разрешил този въпрос изцяло в съответствие с разясненията, дадени в задължителната съдебна практика.
Третият и шестия от въпросите са фактологически, а не правни и отговорът им предпоставен от тълкуване на конкретните договорни клаузи, респ. от преценка на конкретното писмо, а такава дейност не може да бъде извършвана от касационната инстанция в стадия по селектиране на жалбата.
Четвъртият от въпросите не кореспондира с процесуалните действия на съда по мотивиране на решението му, поради което не покрива изискването за правен въпрос: липсва препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Изложени са самостоятелни мотиви, чието частично съвпадение с тези на първоинстанционния съд не е проявление на незаконосъобразно препращане по чл. 272 ГПК, а евентуалната им непълнота, с оглед всички доводи и възражения на касатора, е относима към процесуалноправен въпрос по приложението на различни от тази на чл. 272 ГПК правни норми. Необосноваването на значим за изхода на делото въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК изключва необходимостта, а и възможността за обсъждане на допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – на сочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – № 277 по гр. д. № 826/2009 г. на IV гр.о. ВКС; № 484 по гр.д.№ 1438/2009 г., ІІІ г.о. на ВКС и № 324 по гр.д.№ 1413/2009 г., ІV г.о. на ВКС и № 324 по гр. д. № 964/12 г. на IV г.о. на ВКС.
Петият въпрос е включен в предмета на спора и обуславя, но само един от решаващи изводи на въззивния съд за неоснователност на исковете, основан на недоказаност на неизпълнението на задълженията на ответника, респ. незначителност на неизпълнението, по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. В този смисъл той не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото и отговор в различен от вложения от въззивния съд смисъл не би обусловил различен правен резултат, при наличие на изложени и други съображения за неоснователност на исковете.
Последният въпрос относно приложимостта на издаденото от МТСП Оперативно производство се повдига за първи път с касационната жалба, нещо повече сам касаторът се е позовал на него във въззивната си жалба, следователно спор относно подчинеността на договора между страните на дадената с него уредба не е бил налице.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на МТСП – трето лице помагач на ищеца са посочени следните въпроси: 1/Приложими ли са регламентите за структурните инструменти спрямо помощта, финансирана по Национална програма ФАР; 2/ Представлява ли писмото за установяване на недопустими разходи решение по смисъла на чл.119 от Регламент 1606/2002 г. в условията на облигационна връзка, какъвто е договорът за безвъзмездна помощ; 3/ Какъв е характера на решението на Ръководителя на програма ФАР – писмо за установяване недопустими разходи и покана за възстановяване на платените средства, когато последните надвишават размера на извършените допустими разходи и 4./ Какъв е характерът на „протокола за посещение на място”, издаван в резултат на извършена проверка от служители на МТСП, като пети и шести въпрос са идентични с поставените от първия касатор трети и пети въпрос.
Първият въпрос така, както е формулиран, не дава възможност да се прецени до кои конкретно регламенти за структурните инструменти се отнася питането му, а и не може да се изведе от изложението му, доколкото в него се възразява срещу приложимостта на Регламент 1605/2002 г., на който вещото лице се е позовало, а същевременно във въззивната си жалба е посочил, че допустимостта на разходите, подлежащи на одобряване следва да се оценява именно в съответствие с чл.119 от цитирания регламент – след представяне на финалния отчет от страна на бенефициента.
Вторият от поставените въпроси не покрива изискването за правен, тъй като не е бил включен в предмета на спора и обосновал решаващите изводи на въззивния съд. Въззивникът – настоящ касатор не се е позовавал на обвързваща материална доказателствена сила на писмото, изходящо от Ръководителя на програмата, в лицето на ресорния министър на труда и социалната политика, съдържащо изложение на констатираните нарушения на договорните задължения на ответника. При формулиране на въпроса касаторът не е извел подобна теза и от конкретна, действително относима към доказателствената стойност на документа, разпоредба на визираните Регламент на Съвета / ЕО / Евроатом / № 1605/2002 г. и Решение на Министерски съвет № 6/2003 г. Никоя от цитираните разпоредби – чл. 119 на Регламента и т. 3, б. “ в“ от Приложение към Решението – няма относимо към подобен процесуалноправен въпрос съдържание, нито са сами по себе си неясни, непълни или противоречиви и с това си съдържание предпоставят възможност за тълкуване и на вложено в такава насока съдържание. В този смисъл, дори да би обосновал общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът не обосновава допълнителен селективен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Останалите въпроси нямат характеристиката на значими правни такива, съобразно критериите на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те съставляват риторични въпроси, въвеждащи твърдения за необоснованост на въззивния акт и допуснати от апелативния съд нарушения на процесуалния закон – чл. 281, т. 3 ГПК. Произнасянето по правни въпроси съдържащо се в посочените по-горе решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, нямат отношение нито към посочените по-горе въпроси нито към настоящия спор. Мотиви за значението на произнасянето по посочените по-горе въпроси за точното прилагане на закона и развитието на правото не са изложени, а и както вече бе отбелязано, не отговарят на критериите на правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 52 от 27.02.2014 г. по в.т.д.№ 301/2013 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: