О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 534
София , 14.09.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1542/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 99 от 23.01.2014 г. по в.т.д. № 2617/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на осъдителното решение № 44 от 07.05.2013 г. по т.д № 8/2013 г. на Врачанския окръжен съд са отхвърлени предявените от касатора срещу [община] искове с правно основание чл.79, ал.1във вр. с чл.365 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД общо в размер на сумата 180 770.93 лв.
В касационната жалба се излагат доводи неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на наличие на всички основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Ответната [община] оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба по подробно изложени съображения в отговора, депозиран в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел, че на 01.03.2010 г. между касатора като кредитор и ответната община като длъжник е подписано споразумение, с което страните постигнали съгласие, че общината има задължения към ищеца в размер на сумата 286 234.65 лв. по 9 броя фактури за извършени строително-монтажни работи, като е уговорен начина на плащане, банковата сметка, по която следва да се извърши плащането и дължимата неустойка. Счетено е за основателно възражението на ответника за нищожност на споразумението поради липса на основание (чл.26, ал.2, предл.4 ЗЗД) с изключение на частта му относно фактура № 525/03.11.2009 г., издадена във връзка с договор № 66/29.09.2009 г., сключен между страните след провеждане на малка обществена поръчка по реда на чл.2, ал.1, т.1 НВМОП (отм.) за строителство на обект „Изкърпване на асфалтова настилка в [населено място]”. В тази връзка съдът се позовал на липсата на представени по делото доказателства за други валидно възникнали облигационни правоотношения между страните, по които са издадени останалите описани в споразумението фактури.
Счетен е за н
еправилен извода на първоинстанционния съд, че описаните в споразумението стойности на строително – монтажни работи (СМР), попадат в предметния обхват на чл. 2 от Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки (НВМОП) отм., действаща към момента на издаване на описаните в споразумението фактури, поради което възложителите могат да не провеждат процедура за възлагане. Изложено е, че [община] е възложител по смисъла на чл. 7, ал.1, т.1 ЗОП и тъй като финансира с повече от 50 на сто изпълнението на описаните в споразумението СМР, следва да бъдат спазвани разпоредбите на НВМОП (отм.), на основание чл. 1, ал.4 от същата Наредба. Посочено е, че когато СМР, предмет на поръчките имат определените в чл. 2, ал.1 и ал.2 от НВМОП (отм.). стойности, възложителят трябва да сключи писмени договори, в изпълнение на императивната разпоредба на чл. 31, ал.1 от НВМПО (отм.), без значение дали ще проведе процедура по възлагане на малка обществена поръчка или ще събере не по-малко от 3 оферти, които съдържат техническо и финансово предложение, освен ако това е обективно невъзможно, каквито твърдения не са изложени. Счетено е, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 2, ал.3 от НВМОП (отм.), която се отнася за доставки или услуги по ал.1, т. 2 и ал. 2, т. 2 на чл. 2 от наредбата, и по аргумент на противното във всички останали случаи възложителят трябва да сключва писмен договор, респ. не може сделката да се доказва с първичните платежни документи, както това е прието от окръжния съд.
От това е направен извод, че описаните в споразумението фактури, с изключение на фактура № 525/03.11.2009 г., не установяват валидно възникнали и съществуващи облигационни правоотношения между страните, по които ответникът дължи плащане на претендираните суми, на основание чл. 79 ЗЗД, във връзка с чл. 365 ЗЗД. Дори според съда да се приеме, че посочените в споразумението фактури, с изключение на фактура № 525/03.11.2009 г., предвид липсата на възражение от страна на ответника, установяват сключени договори между страните, то същите не отговарят на изискванията на императивните разпоредби на чл. 31 и сл. от НВМОП (отм.) и не може да бъде санирана липсата на процедура по възлагане на малка обществена поръчка, съгласно изискванията на чл. 5 и сл. от НВМОП (отм.), което по същество води до извода, че ако има договори то те са сключени в противоречие на закона и като такива са нищожни, съгласно чл. 26, ал.1, пред. 1 ЗЗД, като тази нищожност е абсолютна и по такъв договор изпълнителя няма как да реализира правата си.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване.
Първият от поставените в изложението правни въпроси „Следва ли съдът при иск за реално изпълнение на договор за спогодба да изследва каузалните отношения между страните и да основава решението си единствено на тях” е значим за изхода на делото, но по отношение на него не е налице соченото основание по т.2 на чл.280 ГПК. Касаторът обосновава противоречивото му разрешаване от съдилищата с представените от него решения на РС – Благоевград по гр.д.№ 3782/2011 г. и гр.д.№ 1016/2013 г., за които обаче няма данни, че са влезли в сила, поради което сами по себе си, по аргумент от чл. 291 ГПК не са източник на съдебна практика по вложения от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 2ГПК смисъл.
Вторият въпрос на материалното право „Дали липсата на писмена форма на договор по НВМОП (отм.) изключва приложението на разпоредбите на чл.258 и сл.ЗЗД, регламентиращи договора за изработка” е значим за изхода на делото, но не е единствено обусловил изводите на рещаващият състав. За да счете иска за неоснователен, съдът е изложил, че дори и фактурите да установяват наличие договори между страните, то те са сключени в противоречие със закона – чл. 31 и сл. от НВМОП (отм.), поради непроведена процедура по възлагане на малка обществена поръчка, съгласно изискванията на чл. 5 и сл. от НВМОП (отм.). След като произнасянето на въззивния съд по поставения правен въпрос не е единствено обуславящо изводите на съда по спорното материално право, то този въпрос не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал. 1 на чл. 280 ГПК. Дори и да бъде допуснато касационно обжалване по него, то произнасянето по реда на чл. 290 и сл. ГПК не би повлияло на изхода на делото, след като въпроси във връзка с нищожността на договорите, сключени в нарушение на чл. 31 и сл. от НВМОП (отм.) не са поставени, а противоречието им със закона е второ, самостоятелно основание, на което е отхвърлен иска на касатора. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда.
От останалите поставени в изложението въпроси правно значим е единствено петият, свързан с приложимостта на правилото на чл.293, ал.3 ТЗ по отношение на търговски сделки по ЗОП и НВМОП (отм.), ако те са нищожни поради неспазена форма за действителност. Твърдението на касатора за разрешаването му в противоречие с постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 14 от 04.02.2013 г. на ВКС по т.д.№ 1201/2011 г., ТК, ІІ т.о. е некоректно. Тъкмо обратното е застъпеното в цитираното решение становище по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, а именно, че правилото на чл. 293, ал. 3 ТЗ се прилага единствено само ако нищожността на сключената търговска сделка засяга неспазената форма за действителност, но не и при нищожност поради нарушение на императивните разпоредби на закона, каквито са тези по чл. 18 и чл. 19 ЗОП, респ. по чл.31 НВМОП (отм.).
Останалите въпроси, свързани с приемането на работа с двустранни протоколи или с конклудентни действия; за значението на осчетоводени от страната фактури като момент за узнаването на сделката по смисъла на чл.301 ТЗ и за приемане на извършените СМР и може ли съдът да основе решението си на част от доказателствата, без да обсъди останалите (приемо-предавателните протоколи) са неотносими към изхода на спора, предвид отречената между страните валидно възникнала облигационна връзка, по която в полза на касатора да е възникнало вземане за стойността им. След като същите не отговарят на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, то не следва да се обсъжда от касационния съд наличието на сочените от касатора допълнителни предпоставки за достъп до касация.
В обобщение следва да се приеме, че не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 99 от 23.01.2014 г. по в.т.д. № 2617/2013 г. на Софийски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: