О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
София, 26.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.09.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3205/2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. С. А. от [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 104 от 04.07.2014 год., по в.гр.д.№ 249 / 2014 год., в частта, с която е потвърдено решение № 97 от 10.03.2014 год., по гр. д. № 522/2013 год. на Добричкия окръжен съд за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу Д. [фирма], [населено място] пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ за сумата 100 000 лева – обезщетение за причинени и неимуществени вреди, поради погасяването му по давност.
С касационната жалба е въведено оплакване за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1. „Прекъсва ли теченето на погасителната давност за времето от датата на застрахователното събитие до датата на предявяване на прекия иск от пострадалото лице против застрахователя, направеното от последния признание на вината на делинквента за настъпване на застрахователното събитие и на вредата от него. Обвързан ли е застрахователя от това си признание и може ли да се позове на изтекла погасителна давност, след като по отношение на застрахования е започнал да тече нов давностен срок?”; 2.”Прекъсва ли се теченето на погасителния давностен срок по отношение на застрахователя с предявяването на граждански иск от пострадалото лице против прекия извършител в наказателния процес. Обвързан ли е застрахователят от позицията на застрахования по отношение на предявения иск?”
Ответникът по касационната жалба не е заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно конституирана страна в процеса, имаща правен интерес от предприетото обжалване и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение решаващият състав на Варненския апелативен съд е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ, обуславящи ангажиране пряката отговорност на застрахователя за обезщетяване причинените на ищцата неимуществени вреди, в резултат на виновно предизвикано пътно-транспортно произшествие на 27.07.2006 год. в Република Румъния от водача на моторно-преводно средство – микробус „Форд- Транзит” с ДК [рег.номер на МПС] , чиято гражданска отговорност е застрахована в ответното търговско дружество – Д. [фирма], но е отхвърлил предявения пряк иск като неоснователен, споделяйки извода на Д. за настъпила погасителна давност, с оглед надлежно въведеното в тази насока правопогасяващо възражение на ответника. Изложени са съображения, че началото на петгодишния давностен срок спрямо застрахователя по гражданската отговорност на делинквента е моментът на настъпване на застрахователното събитие и считано от датата на процесното ПТП – 27.07.2006 год. този срок към датата на исковата молба – 01.07.2013 год. за ищцата е изтекъл, поради което при направено възражение за давност, отсъства процесуална възможност за реализиране правата на ищцата по предприетия исков път за защита, за която установяване или не на извършителя на деликта с влязла в сила присъда е ирелевантно.
Макар и с твърде лаконични мотиви, въззивната инстанция е дала отговор на въпроса за приложението на чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД , като е преценила за неоснователно твърдяното от ищцовата страна прекъсване на давностния срок чрез изрично направено признание от ответника. Счетено е, че извършеното от ответника плащане на дължимото обезщетение за обезвреда от същото пътно- транспортно произшествие на останалите увредени лица- майка и брата на ищцата – наследници на общия им с С. А. наследодател, няма за пряка своя правна последица признаване и вземането на последната, което освен това е останало и незаявено своевременно пред същия този застраховател в предсъдебната фаза.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените от касатора правни въпроси, но само в неговата първа част, се явява значим за изхода на конкретното дело по см. на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Неосъществено по отношение на същия, обаче, е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК би бил налице тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, или когато приложимата разпоредба е неясна, вътрешно противоречива и се налага изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване. Тези изисквания в настоящия случай не са осъществени, тъй като разпоредбата на чл.116, ал.1, б.”а”ЗЗД е ясна и не съществува съмнение относно правилното и приложение от съдилищата, особено след формираната задължителна практика на касационната инстанция, вкл. при действащия ГПК. Според последната, израз на която са и служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС по чл.290 и сл. ГПК: № 72/ 08.07.2008 год., по т.д.№ 17/2009 год. на І т.о. и № 100 от 20.06.2011 год., по т.д.№ 194/2010 год. на ІІ т.о., признание по см. на чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД е налице когато се признава самото съществуване на задължението, кореспондиращо с признатото право. В този см. признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към конкретен кредитор и за да породи то предвидените в чл.116, ал.1, б.”а” ЗЗД правни последици трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които то произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав не означава и признаване на последиците от тази фактически състав към момента на признаването.
С тази задължителна практика на касационната инстанция въззивният съд изцяло се е съобразил, като е отрекла признанието на ответника относно настъпилия пътен инцидент, вината на застрахования водач и извършеното на част от увредените лица/ без ищцата/ обезщетение за обезвреда на произтеклите от него вреди да имат характер на признание и на вземането на ищцата. Отделен в тази вр. е въпросът, че доколкото по отношение на така формираната задължителна практика на ВКС отсъства както твърдение от касатора, така и ангажирани доказателства, които да сочат на необходимост от нейното осъвременяване, то селективният критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК въобще не може да бъде приложен.
Що се касае до втория формулиран материалноправен въпрос, то той не само не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, тъй като не е бил въведен като довод в процеса, но и в несъответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, същият не съдържа позоваване на конкретна правна норма, която да бъде подложена на тълкуване и това само по себе си изключва да е налице задължение на касационната инстанция да се произнесе по него – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Затова единствено за прецизност следва да се посочи, че хипотезата на чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД, съгласно която разпоредба давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането, би била налице и давността може да се счита за прекъсната, съобразно правилото на чл.116, ал.1, б.”б” ЗЗД само, ако исковата защита на спорното материално право, независимо от формата под което е предприета, засяга обекта на правото, спрямо което тече давностния срок и субектите – претенденти или носители на същото.
Следователно в случая освен че граждански иск в наказателния процес срещу виновния за ПТП водач на увреждащото моторно-превозно средство въобще не е бил предявен от името на малолетната тогава С. С. А., като наследник на починалия б.ж. на [населено място] Н., за да се преценява относимостта му към хипотезата на чл.116, ал.1, б.”б” ЗЗД, то дори и такъв иск, основан на чл.45 ЗЗД, да беше предявен, какъвто е бил заявен в субективно съединяване от останалите увредени наследници срещу делинквента, сам по себе си същият не би могъл да съставлява „съдебен процес относно вземането”,доколкото застрахователят на гражданската отговорност на последния не е бил привлечен като трето лице помагач в процеса и срещу него не е бил предявен обратен иск.
Що се касае до началото на давностния срок по прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ, то практиката на ВКС, която има и задължителен характер/ т.14 ППВС № 7/77 год., решение № 53/10.08.2012 год., по т.д.№ 455/2010 год. на ІІ т.о./ е трайно непротиворечива – правата по договор „Гражданска отговорност” се погасяват с петгодишна давност от деня на настъпване на застрахователното събитие, независимо от качеството на правните субекти. Обжалваното въззивно решение на Варненския апелативен съд е изцяло съобразено и с тази задължителна практика на ВКС, което изключва допускане на касационното обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предвид формалното твърдение на касатора за противоречието му с практиката на ВКС.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски за касационното производство и при този изход на делото в касационната инстанция, съобразно процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС, ТК не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд№ 104 от 04.07.2014 год., по в.гр.д.№ 249 / 2014 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: