О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
София, 26.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.10.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3417/2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], [населено място] против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1543 от 18. 07. 2014 год., по в.гр.д.№ 518/2014 год., в частта, с която след отмяна на първоинстанционния съдебен акт на СГС № 8048 от 02.12.2013 год., по гр. д. № 721/2013 год. за разликата над присъдената сума от 35 000 лв. до 50 000 лева, е уважен предявения срещу касатора, като ответник, от С. Ч. И., в качеството и на майка и законен представител на малолетния С. С. И. пряк иск по чл. 226, ал.1 КЗ за сумата от 15 000 лева – обезщетение за причинени му неимуществени вреди, в резултат на пътно- транспортно произшествие на 01.05.2010 год. в [населено място], настъпило по вина на водача на л.а. „Т. Л. Крузиер” с ДК [рег.номер на МПС] .
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона – чл.51, ал.2 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила – чл.146 ГПК, поради което се иска отмяната му и постановяване на съдебен акт от касационната инстанция по същество на спора в неговата обжалвана част.
В изложение на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право: ”Налице ли е преклузия по отношение на въвеждане на възражения и заявяване на доказателствени искания в първото по делото съдебно заседание, след изготвяне на окончателния доклад по делото, предвид разпределението на доказателствената тежест и даването на указания на страните?”
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС са посочени ППВС № 7/63 год. – т.7 и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 549, по гр.д.№ 56/2010 г. на ІV г. о.; № 700, по гр.д.№ 304/2010 г. на ІІІ г.о. и № 63 по гр.д.№ 558/2012 г. на ІІІ г.о..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не е заявил становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, в частта предмет на касационната жалба въззивният съд е приел, че с оглед тежестта на уврежданията – контузия на главата, лицето и гърдите, счупване на черепната база, придружена с мозъчна контузия, счупване на лявата ключица, масивни охлузвания на лявата лицето половина,широко кръвонасядане на челото с оток на очните клепачи и кръвонасядане на лявата ключица, които в една част са довели до разстройство на здравето на пострадалото дете, временно опасно за живота му, а в друга – до трайно затрудняване на движението му за срок от два месеца, множеството интервенции, които то е претърпяло, продължителността на болничното лечение и оздравителния период, останалите трайни загрозяващи белези и последвалите ги, с оглед повишената ранимост на психиката на тази ниска възраст – 10 год., негативни емоционални и психологически преживявания – страх от самостоятелно излизане на улицата, загуба на изразяваната преди инцидента жизнерадост , справедливо обезщетение по см. на чл.52 ЗЗД, предвид дадените с ППВС № 4/68 год. разяснения за начина на определянето му, се явява сумата от общо 50 000 лева.
При обосноваване на крайния си правен извод за размера на паричния еквивалент, с който следва да бъдат възмездени претърпяните от увредения С. И. морални вреди решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че с оглед процесуалното правило на чл.133 ГПК и произтичащата от същото преклузия, не дължи произнасяне по въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Изложени са съображения, че доколкото отговорът на исковата молба е депозиран след срока по чл.131 ГПК и ответникът, чрез своя процесуален представител нито е ангажирал доказателства за изпращането и по пощата, нито е поискал възстановяване на срока за отговор, възражението му, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД, като преклудирано, се явява ирелевантно за крайния изход на делото.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос има обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция, част от която цитирана от касатора, докладът по делото, до съдържанието и начина на изготвяне на който всъщност се свежда поставеният въпрос на процесуалното право, обхваща, както изложеното в исковата молба, така и в отговора на ответника, евентуално допълнително уточнени и пояснени от страните в процеса, след указанията на съда, становищата и възраженията на ищеца във вр. с направените оспорвания в срока по чл.131 ГПК, както и тези на последния във вр. с поясненията на ищеца. Същевременно, оглед вмененото от процесуалния закон задължение на решаващия съд да съдейства за изясняване на делото, той следва по реда на чл.146 ГПК, да посочи и начина на разпределяне на доказателствената тежест за твърдяните факти, съответно за които от същите страните не се сочат доказателства, като едва от този момент настъпва преклузията по чл.133 ГПК за въвеждането на нови факти и твърдения в процеса, както и за посочване на нови доказателства. В същия смисъл е и разрешението, възприето в служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС, постановени по чл.290 и сл. ГПК: № 429/21.06.2010 год., по гр.д.№ 1151/2009 год. на І г.о., № 60/10.04.2013 г., по гр.д.№ 896/2012 год. на ІІІ г.о., което е и обобщено в задължителните указания в т.4 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС. Според тях възраженията на ответника срещу предявения иск се преклудират с изтичане срока на отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК и когато те не са своевременно заявени, т.е. до изтичане на срока за отговор на исковата молба, то възможността ответникът да ги направи по- къно се преклудира и затова не могат да се правят за първи път във въззивната инстанция, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които по делото не са въобще въвеждани.
Следователно, съобразена цитираната задължителна практика на касационната инстанция, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, позволява да се приеме, че решаващият съд е процедирал в съответствие със същата, приемайки, че в съдържанието на доклада по делото на първостепенния съд, не се включват и указания за вида процесуални средства за защита на страните. Това от своя страна означава, че не съществува процесуална възможност, чрез доклада по чл.146 ГПК на СГС, да бъде удължен срока за отговор на исковата молба на ответното търговско дружество до първото по делото съдебно заседание, респ. за заявяване от негова страна на възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД до датата на последното, правото за което, по силата на чл.133 ГПК, е било преклудирано за страната с изтичане на срока по чл.131 ГПК. Отделен в тази вр. е въпросът, че изразеното от касатора в противен смисъл становище е в пълно несъответствие с разрешението в решение на ВКС по чл.290 и сл. ГПК № 429/21.06.2010 год., по гр.д.№ 1151/2009 год. на І г.о., съгласно което съдът не може с указанията си до страните, относно защитната им позиция, да нарушава основен принцип, гарантиращ безпристрастността при разглеждането на спора- чл.8 ГПК – състезателното начало в гражданския процес и в този см. обхватът на задължението на съда по чл.146, ал.2 ГПК за даване на указания, израз на въведеното с чл.7 ГПК служебно начало в процеса, е ограничен от съдържанието на отговора на исковата молба и от спазване на преклузивните срокове по чл.131 ГПК, респ. чл.370 и чл.373, ал.2 ГПК.
Недоказано е и визираното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че позоваването на същото е бланкетно – единствено чрез възпроизвеждане на законовия му текст, което е в нарушение на задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното в него съдържание от законодателя , то при наличие на задължителна практика на ВКС, по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост от осъвременяване, този селективен критерий се явява въобще неприложим.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за касационното производство и при този изход на делото, съобразно процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК,съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от горните съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд№ 1543 от 18. 07.2014 год., по в.гр.д.№ 518 / 2014 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: