О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1238
гр.София, 06.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти ноември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4676/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на М. Д. Й. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1041/ 10.06.2015 г. по гр.д.№ 1019/ 2015 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 16403/ 2014 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против П. на Р. Б. искове, квалифицирани по чл.225 ал.1 ЗСВ за заплащане на сумата 26 295,36 лв – обезщетение, дължимо при освобождаването му от длъжността „следовател” след прослужени повече от десет години на тази длъжност, със законната лихва от 31.05.2014 г., евентуално по чл.225 ал.4 ЗСВ за заплащане на сумата 29 911,24 лв – разлика между обезщетението, дължимо при освобождаването му от длъжността „следовател” след прослужени повече от десет години на тази длъжност и обезщетението, което е получил при предхождащо освобождаване от същата длъжност, със законната лихва от 29.05.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига материалноправните въпроси съставлява ли обезщетение по смисъла на чл.225 ЗСВ получената от следовател в МВР сума при освобождаването му от длъжност като служител на МВР, след като е последвало назначаване на същата длъжност в системата на съдебната власт и прослужване повече от десет години, и подлежи ли на приспадане полученото при освобождаването му от МВР обезщетение като сума от това, на което има право по чл.225 ЗСВ. Счита, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и на това основание претендира за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
П. на Р. Б. оспорва жалбата и моли за отхвърлянето й, без да взема конкретно становище по повдигнатите материалноправни въпроси.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
Въззивният съд е приел за установено (чрез излагане на собствени фактически и правни съображения), че ищецът Й. (сега касатор) е бил назначен за следовател в системата на МВР, като правоотношението между него и Министерството е било прекратено на 01.02.1995 г., след прослужени 19 години, 9 месеца и 8 дни. Във връзка с освобождаването му от МВР касаторът е получил обезщетение по чл.68 ал.1 ЗМВР от 1991 г. (отм.) вр. пар.4 ал.2 ПЗР ЗСВ (отм.), равняващо се на осем брутни месечни възнаграждения (140 608 неденоминирани лева). Ищецът е продължил да изпълнява длъжността следовател в Окръжна следствена служба – Пловдив, но вече въз основа на назначаване от В. съдебен съвет (В.). Тази длъжност той заемал до 29.05.2014 г. (прослужени 19 години 3 месеца и 28 дни), когато с решение на В. бил освободен поради навършване на 65 годишна възраст. Във връзка с освобождаването му, от бюджета на съдебната власт му било изплатено обезщетение в размер 45 077,76 лв, равняващо се на 12 брутни месечни възнаграждения. При тази фактическа обстановка от правна страна съдът извел, че ищецът е получил цялото обезщетение, на което има право съгласно чл.225 ЗСВ, което е ограничено до 20 месечни брутни възнаграждения. Съдът посочил, че при условията на чл.225 ал.4 ЗСВ от дължимото обезщетение при последващото освобождаване на ищеца следва да се приспадне не като сума, а като брой месечни брутни възнаграждения, полученото при предходното освобождаване от същата длъжност обезщетение. Съдът отхвърлил възраженията на ищеца, че полученото обезщетение при предходното му освобождаване от системата на МВР не следва да се приспада поради това, че не попада в обхвата на обезщетенията по чл.225 ЗСВ, като посочил, че и преди предходното освобождаване на ищеца, и след него, той е заемал все една и съща длъжност – „следовател”. Затова последващото освобождаване от същата длъжност обуславя приложението на чл.225 ал.4 ЗСВ. Приспадането на полученото при предходното освобождаване обезщетение се извършва в брой месечни възнаграждения, а не като сума.
При така изложените от въззивния съд мотиви, поставените от касатора материалноправни въпроси обуславят обжалваното решение, но нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение имат въпроси, по които практиката не е установена или се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, защото законът урежда въпросите ясно и практиката по прилагането му е установена (срв. решение № 65 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 5980/ 2007 г., II г.о., решение № 1043 от 01.12.2008 г. на ВКС по гр.д.№ 1795/ 2006 г., I. г.о.). Според тази практика, с влизане в сила на ЗСВ (отм.) следователите преминават от системата на МВР към съдебната система, като съгласно пар.4 ал.2 ЗСВ запазват досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за прослужени години и звания, добиване право на пенсия, както и размера и реда за получаване на обезщетения при прекратяването на трудовия договор. Когато следовател при освобождаването му от системата на МВР е получил предвиденото в чл.68 ал.1 ЗМВР от 1991 г. (отм.) еднократно парично обезщетение, определено на база полученото към този момент трудово възнаграждение, то това плащане съставлява обезщетение по смисъла на чл.139г ЗСВ (отм.). При повторно освобождаване на същия магистрат от длъжност в органите на съдебната власт, на него се дължи обезщетение в размер на остатъка до 20 брутни заплати, ако има право на това. Приспадат се съответния брой платени брутни заплати, а не сумите по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира обезщетение и за тях вече е погасено. В този смисъл е и решение по гр.д.№ 1372/ 2012 г., ІІІ г.о., на което законосъобразно се е позовал въззивният съд в мотивите към обжалвания акт. Неоснователно касаторът поддържа, че обективираната в това решение практика е неотносима, тъй като е създадена по повод спор между служител, чието предходно освобождаване от длъжност не е станало от системата на МВР, а от тази на М. на отбраната. Даденото от касационния съд разрешение (макар и не като обвързваща практика, а при решаване на конкретния спор) е принципно по въпроса дали приспадането по чл.225 ал.4 ЗСВ се извършва като брой месечни възнаграждения или като абсолютни суми и то е относимо за всички спорове, при които съдът е сезиран с претенции за дължимо обезщетение по чл.225 ЗСВ.
Наличието на установена практика по повдигнатите въпроси (с която обжалваното решение е съобразено) изключва квалифицирането им като значими за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поради това Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1041/ 10.06.2015 г. по гр.д.№ 1019/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: