2
определение по гр.д.№ 4483 от 2015 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 554
София, 5542015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4483 по описа за 2015 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Х. Н. И. и на Й. Г. Х., Ц. С. Х., Й. М. М., Ф. Е. М. и Д. Т. Т. срещу решение № IV-44 от 05.05.2015 г. по в.гр.д.№ 2190 от 2014 г. на Бургаския окръжен съд, гражданско отделение, четвърти въззивен състав, с което е отменено изцяло решение № 1896 от 10.10.2014 г. по гр.д. № 10 000 от 2012 г. на Бургаския районен съд и вместо него е постановено ново решение за допускане на делба на дворно място с площ от 555 кв.м., представляващо поземлен имот с идентификатор 07079.607.268 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-9 от 30.01.2009 г. на изпълнителния директор на А. и административен адрес: [населено място], [улица], бивш парцел IV-327 в кв.21 по ПУП-ПРЗ на [населено място], между Б. П. С. и В. В. С.- общо 253/532 ид.ч., С. Х. Ц.- 39/532 ид.ч, С. Т. Х., Й. Г. Х. и Ц. С. Х.- общо 80/532 ид.ч., Й. М. М. и Ф. Е. М.- общо 80/532 ид.ч., Д. Т. Т.- 57,5/532 ид.ч. и Х. Н. И.- 22,5/532 ид.ч.
В касационната жалба на Х. Н. И. се твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
В касационната жалба на Й. Г. Х., Ц. С. Х., Й. М., Ф. Е. М. и Д. Т. Т. се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване в двете жалби се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение със задължителна и незадължителна съдебна практика /ППВС № 4 от 30.10.1964 г., ППВС № 2 от 04.05.1982 г., решение № 309 от 18.11.2011 г. по гр.д.№ 215 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., определение № 110 от 04.02.2010 г. по гр.д.№ 1406 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 99 от 24.02.2009 г. по гр.д. №1162 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 177 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 193 от 2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, решение № 86 от 20.02.2006 г. по гр.д.№ 730 от 2005 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 195 от 30.06.2014 г. по гр.д.№ 1279 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 3235 от 24.07.2014 г. по гр.д.№ 723 от 2013 г. на Благоевградския окръжен съд, решение № 106 от 12.04.2010 г. по гр.д.№ 691 от 2009 г. на Кюстендилския окръжен съд, решение № 177 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 193 от 2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд, определение № 92 от 29.01.2010 г. по гр.д.№ 1392 от 2009 г. на ВКС, решение по гр.д.№ 147 от 2014 г. на РС-Свиленград, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 182 от 08.11.2013 г. по гр.д.№ 1959 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 612 от 24.11.2009 г. по гр.д.№ 1978 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 371 от 05.03.2013 г. по гр.д.№ 1906 от 2013 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1707 от 2009 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 175 от 05.12.2011 г. по търг.д.№ 943 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о./ по следните правни въпроси, уточнени от съда както следва:
1. Допустима ли е делба на поземлен имот, представляващ обща част към изградена в имота сграда в режим на етажна собственост /вертикална или хоризонтална/, без да е поискана делба на посочената сграда, когато част от собствениците на мястото са лица, които не са собственици на сградата- етажна собственост ?
2. Допустима ли е съдебна делба на урегулиран поземлен имот, когато по делото не е изяснено дали са налице условията на чл.200, ал.1 ЗУТ, изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ и изключенията по чл.200, ал.2 ЗУТ и когато все още няма одобрен проект за разделяне на имота със заповед за изменение на плана за регулация ?
3. Допустимо ли е доказателствата за поделяемостта на имота да бъдат ангажирани от съделителя едва във въззивната инстанция, тоест явяват ли се тези негови доказателствени искания преклудирани и в случай, че въззивната инстанция ги допусне, представлява ли това съществено процесуално нарушение ?
4. При формулиран в исковата молба петитум за делба на целия съсобствен поземлен имот, допустима ли е въззивна жалба, в която се претендира за отмяна на първоинстанционното решение и се иска делба не на целия имот, а само на ид.ч. от него и как следва да постъпи въззивния съд с такава жалба ? Съответно недопустимо ли би било въззивно решение, с което се допуска до делба целия имот, а не идеална част от него ?
Освен това, според касатора Х. И., произнасянето на ВКС по първите два въпроса би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 15.07.2015 г. ответниците по жалбите Б. П. С. и В. В. С. оспорват същите. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за допускане до делба на процесното дворно място с площ от 555 кв.м., въззивният съд е приел, че страните са негови съсобственици: ищците Б. С. и В. С. са придобили общо 253/532 ид.ч. от мястото по силата на реституция по ЗВСОНИ по З., З., З., ЗДИ и ЗС, тъй като върху тази част от имота не е осъществено мероприятието, за който имотът е бил отчужден и частта отговаря на изискванията за обособяване на самостоятелен парцел, а ответниците са собственици на останалата идеална част от имота, в който са построили сграда-етажна собственост. Счел е, че случаят е специфичен, поради което не се прилагат разрешенията, дадени в ППВС № 2 от 04.05.1982 г. Освен това, е взел предвид становището на ЕСУТ при [община],че парцелът е поделяем и е възможно да бъде разрешено изменение на ПУП-ПРЗ.
Така постановеното решение не противоречи на съдебната практика:
1.По първия поставен въпрос /допустима ли е делба на поземлен имот, представляващ обща част към изградена в имота сграда в режим на етажна собственост /вертикална или хоризонтална/, без да е поискана делба на посочената сграда, когато част от собствениците на мястото са лица, които не са собственици на сградата- етажна собственост/ в т.1г на ППВС № 2 от 04.05.1982 г. е прието, че не е допустима делба на съсобствен парцел, образуван по регулация от два или повече съседни имоти по реда на чл.29, ал.1 З. /или пар.49 и 50 П./, предназначен за малоетажно или средноетажно жилищно или вилно застрояване, който е застроен с жилищни сгради, които са изключени от съсобствеността, когато съсобственикът, който не притежава сграда може съгласно чл.58, ал.1 З. да получи разрешение да построи такава в съгласие със застроителния план. При действието на аналогичната на чл.58, ал.1 З. /отм./ разпоредба на чл.183, ал.4 ЗУТ, е постановена задължителна съдебна практика /решение № № 87 от 07.07.2011 г. по гр.д.№ 825 от 2010 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 293 от 12.12.2011 г. по гр.д.№ 265 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 476 от 07.03.2013 г. по гр.д.№ 56 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 296 от 09.01.2014 г. по гр.д.№ 4456 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/, в която е прието същото: че делбата на урегулиран поземлен имот, в който само част от съсобствениците на имота са построили сграда, е допустима само ако от имота могат да се обособят два УПИ с размери и площ съгласно изискванията на чл.19 ЗУТ и ако не е допустимо застрояването на имота със сграда на останалите съсобственици в хипотезата на чл.183, ал.4 ЗУТ- без съгласието на съсобствениците на имота, предназначен за ниско жилищно или вилно застрояване. Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази задължителна практика. Предвид безспорно установеното по делото, че преди отчуждаването през 1965 г. съсобствеността върху процесния урегулиран имот /тогава парцел X.-401,402 в кв.396/ е възникнала по регулация поради обединяването на два съседни имота, прилагането на тази регулация, видно от нотариален акт № 149 от 18.10.1955 г. за изравняване на частите на съсобствениците в парцела, застрояването на част от имота със сграда-собственост само на част от собствениците на мястото, заключението на съдебно-техническата експертиза, според което по сегадействащия план имотът е отреден за средно високо застрояване /тоест, съгласно чл.183, ал.4 ЗУТ не е допустимо застрояването му с нови сгради без съгласието на всички съсобственици на мястото/ и становището на ЕСУТ при [община], че съгласно действащите строителни норми процесният УПИ може да бъде разделен на два имота, правилно и в съответствие с горепосочената задължителна съдебна практика съдът е приел, че делбата на имота е допустима.
В останалите посочени от касаторите решения /ППВС № 4 от 30.10.1964 г., решение № 309 от 18.11.2011 г. по гр.д.№ 215 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 99 от 24.02.2009 г. по гр.д.№ 1162 от 2008 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 86 от 20.02.2006 г. по гр.д.№ 730 от 2005 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 195 от 30.06.2014 г. по гр.д.№ 1279 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. и решение № 177 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 193 от 2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд/ не е разгледан такъв специфичен случай, като настоящия- на делба на дворно място, отредено за средно високо застрояване, в което има постройка- етажна собственост, която е собственост само на част от съсобствениците на мястото и което място може да бъде разделено на два УПИ, в единият от които да попадне постройката, а другият да остане незастроен. Поради това, както е приел и въззивният съд, а и както е прието в решение № 87 от 07.07.2011 г. по гр.д.№ 825 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, тези решения не са приложими към настоящия казус.
Посоченото определение № 110 от 04.02.2010 г. по гр.д.№ 1406 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК и като такова не е практика по смисъла на чл.280 ГПК, която може да обоснове допускане на касационното обжалване- тъй като в това определение ВКС не разрешава правен въпрос по съществото на делото, а само прави преценка дали са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретно съдебно решение.
2. По втория поставен въпрос /допустима ли е съдебна делба на урегулиран поземлен имот, когато по делото не е изяснено дали са налице условията на чл.200, ал.1 ЗУТ, изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ и изключенията по чл.200, ал.2 ЗУТ и когато все още няма одобрен проект за разделяне на имота със заповед за изменение на плана за регулация/: Първата част от този въпрос не представлява въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Съдът е приел, че делбата на процесното дворно място с площ от 555 кв.м. е допустима именно защото е било безспорно установено, че мястото е поделяемо /тоест, че са налице изискванията на чл.200, ал.1 ЗУТ и чл.19 ЗУТ за обособяване на два самостоятелни урегулирани поземлени имота/, а не въпреки това. Поради това не следва да бъде обсъждано дали е налице противоречие по този въпрос на обжалваното решение с посочената от касаторите съдебна практика: решение № 195 от 30.06.2014 г. по гр.д.№ 1279 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 3235 от 24.07.2014 г. по гр.д.№ 723 от 2013 г. на Благоевградския окръжен съд, решение № 106 от 12.04.2010 г. по гр.д.№ 691 от 2009 г. на Кюстендилския окръжен съд, решение № 177 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 193 от 2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд и решение по гр.д.№ 147 от 2014 г. на РС-Свиленград.
По втората част на въпроса /относно това дали е допустима делба на урегулиран поземлен имот, ако все още няма одобрен проект за разделяне на имота със заповед за изменение на плана за регулация/ касаторите не са посочили практика на ВКС,на която обжалваното решение да противоречи. Посоченото определение № 92 от 29.01.2010 г. по гр.д. 1392 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК и като такова не е практика по смисъла на чл.280 ГПК, която може да обоснове допускане на касационното обжалване- тъй като в това определение ВКС не разрешава правен въпрос по съществото на делото, а само прави преценка дали са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретно съдебно решение.
3. По третия поставен въпрос /допустимо ли е доказателствата за поделяемостта на имота да бъдат ангажирани от съделителя едва във въззивната инстанция, тоест явяват ли се тези негови доказателствени искания преклудирани и в случай, че въззивната инстанция ги допусне, представлява ли това съществено процесуално нарушение./ също няма противоречие с практиката на ВКС. Действително, в посочените от касаторите решение № 371 от 05.03.2013 г. по гр.д.№ 1906 от 2013 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 182 от 08.01.2013 г. по гр.д.№ 1959 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. и др. е прието, че съгласно чл.266, ал.1 ГПК съществено процесуално нарушение на въззивния съд е допускането и събирането на доказателства, които страната е можела да представи още пред първоинстанционния съд. Макар по настоящото дело въззивният съд също да е събрал служебно нови писмени доказателства /относно възможността съгласно действащия план делбеният имот да бъде разделен на два УПИ/, това негово процесуално действие не представлява процесуално нарушение, а е напълно в съответствие с приетото в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд има право и задължение служебно да събира доказателства, които са необходими за приложението на императивни материалноправни норми.
4. По четвъртия поставен въпрос /при формулиран в исковата молба петитум за делба на целия съсобствен поземлен имот, допустима ли е въззивна жалба, в която се претендира за отмяна на първоинстанционното решение и се иска делба не на целия имот, а само на ид.ч. от него и как следва да постъпи въззивния съд с такава жалба ? Съответно недопустимо ли би било въззивно решение, с което се допуска до делба целия имот, а не идеална част от него./ също няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС: В Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и в решение № 676 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1707 от 2009 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. е прието, че е недопустимо въззивно решение, с което се отменя изцяло първоинстанционно решение, когато въззивната жалба е подадена само срещу част от решението. Тези решения на ВКС не противоречат на обжалваното, в което въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по иска така както той е бил предявен и в рамките на въззивната жалба. В нея е посочено, че се иска делба на имот по кадастрална карта с площ от 555 кв.м., част от който е собствения на ищците имот от 292 кв.м. Именно за делбата на този имот се е произнесъл и въззивният съд.
В решение № 175 от 05.12.2011 г. по търг.д.№ 943 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. е прието, че въззивно решение по иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, който неправилно е допуснат за разглеждане наред с първоначалния иск по пътя на изменението на иска, е недопустимо. Това решение е неотносимо към настоящия казус, в който не е разгледан непредявен иск, нито е допуснато изменение на иска чрез приемане за разглеждане на нов иск.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като, както бе посочено и по-горе, по въпроса за допустимостта на съдебна делба в конкретната хипотеза вече има задължителна съдебна практика, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат нейната промяна и на която обжалваното решение на Бургаския окръжен съд не противоречи- решение № 87 от 07.07.2011 г. по гр.д.№ 825 от 2010 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 293 от 12.12.2011 г. по гр.д.0 265 от 2011 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 476 от 07.03.2013 г. по гр.д.№ 56 от 2012 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 296 от 09.01.2014 г. по гр.д.№ 4456 от 2013 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК.
С оглед на всичко гореизложено не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, поради което касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 100 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № IV-44 от 05.05.2015 г. по в.гр.д.№ 2190 от 2014 г. на Бургаския окръжен съд, гражданско отделение, четвърти въззивен състав.
ОСЪЖДА Х. Н. И., Й. Г. Х., Ц. С. Х., Й. М. М., Ф. Е. М. и Д. Т. Т. да заплатят на Б. П. С. и В. В. С. на основание чл.78 ГПК сумата 100 лв. /сто лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.