О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 621
София, 10.11.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№751 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №565 от 13.10.2014 г., по т.д.№756/2014 г. на АС Пловдив, поправено с решение от 09.01.2015 г. по т.д.№756/2014 г. на АС Пловдив, за поправка на допусната очевидна фактическа грешка. С обжалваното решение са отменени решение №254 от 24.06.2013 г. и решение №54 от 18.02.2014 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по т.д.№497/2012 г. на ОС Стара Загора, вместо което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу А. Е. Ч. иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземане в размер на 70 000 лв., по запис на заповед от 04.01.2010 г. с падеж 04.10.2011 г., издаден за обезпечение на договор за заем от 04.01.2010 г., за която сума на 01.12.2011 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№2922/2011 г. на РС Казанлък.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Поддържа се, че представеният по делото договор за заем обективира не само постигнато между страните съгласие за даване на заем срещу задължение за връщане, но и реалното получаване на сумата от заемателя, тъй като от една страна формулираните от страните изявления не сочат на бъдещо предаване на сумата, а от друга, е налице поемане на задължение от заемополучателя за връщане. Навеждат се доводи, че въззивният съд, освен че не е обсъдил доказателствата по делото и изявленията на ответника в тяхната съвкупност, в нарушение на чл.20 от ЗЗД неправилно е тълкувал разпоредбите на договора за заем, приемайки, че процесната сума не е предадена, съответно получена от ответника.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За приложението на чл.20 от ЗЗД и създаденият от закона режим при тълкуване на договорите. 2. За приложението на чл.240 от ЗЗД и правното значение на предаването на парична сума като елемент от фактическия състав на договора за заем. По отношение на така формулираните въпроси се подържа селективното основание на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради разрешаването им в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №379 от 06.01.2014 г. по гр.д.№171/2012 г. на ВКС, ГК, решение №478 от 11.02.2014 г. по гр.д.№2760/2013 г. на ВКС, ГК, решение №1442 от 22.01.2009 г. по гр.д.№6243/2007 г. на ВКС, ГК, решение №123 от 02.05.2012 г. по гр.д.№959/2011 г. на ВКС, ГК
Ответникът по касация А. Е. Ч. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно: издаването на запис на заповед от А. Е. Ч. на 04.01.2010 г., с който се е задължила да плати на ищеца юридическо лице, сумата от 70 000 лв., както и че менителничният ефект е бил издаден за осъществяване на своеобразна обезпечителна функция по отношение на подписан между издателя и поемателя договор за заем от същата дата за същата сума. Счел е с оглед предвиденото в чл.2 от договора за заем – че заемната сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя в брой или по банков път в деня на подписване на договора, че предаването на сумата между страните не е оформено с нарочно изявление в писмения документ и при липсата на друг документ, удостоверяващ това обстоятелство /разписка или документ за банков превод/, е направил извод за липса на предаване на сумата от 70 000 лв. от страна на ищеца към ответника, респективно за липса на договорна обвързаност между страните по договор за заем, който извод не се опровергава от съставените от ищеца счетоводни документи и от договореното в чл.8 от договора за заем и изпълнено от ответника задължение за издаване на запис на заповед като гаранция, тъй като те не доказват реалното предаване на суми по договора за заем. В този смисъл и при отсъствие на други доказателства за възникване на обезпеченото със записа на заповед каузално вземане, въззивният съд е приел, че предявеното в заповедното производство вземане по записа на заповед не съществува.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси са обусловили решаващата воля на съда, но в случая не е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК /респ. това по т.2, с оглед позоваването и на решение №1442 от 22.01.2009 г. по гр.д.№6243/2007 г. на ВКС, ГК, поставено в производство по реда на чл.218а, ал.1, б.„б” от ГПК /отм./. По приложението на разпоредбата на чл.20 от ГПК и по въпроса за правното значение на предаването на парична сума като елемент от фактическия състав на договора за заем са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /включително и тези приложени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК/, имащи задължителен за съдилищата характер. С визираните решения се приема, че тълкуване на договорите се извършва съгласно изискванията на чл.20 от ЗЗД, с оглед издирване действителната обща воля на страните, като тези правила се прилагат и при тълкуване на писмения договор за заем. Приема се, че договорът за заем е реален, защото първият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият – съгласието за връщане и при липса на първия елемент е налице обещание за заем, а при липса на другия – даване без основание, като реалният елемент предаване в собственост, се удостоверява с поемането на задължение от заемателя да върне сумата, освен ако се е задължил да върне след като получи.
В случая данните по делото сочат, че въззивният съд е издирвал действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки за поеманите от страните задължения, във връзка една с друга и след като е достигнал до извод, че с оглед предвиденото в чл.2 от договора за заем, че „заемната сума ще бъде предадена”, е налице липсата на първия елемент от фактическия състав на договора за заем – предаването в собственост /респективно, че заемателят се е задължил да върне след като получи/, се е съобразил изцяло с цитираната по-горе практика.
В този смисъл и тъй като неправилността на изведения от тълкуването извод не може да се отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване, а е предмет на самия касационен контрол, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация сумата от 600 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №565 от 13.10.2014 г., по т.д.№756/2014 г. на АС Пловдив, поправено с решение от 09.01.2015 г. по т.д.№756/2014 г. на АС Пловдив, за поправка на допусната очевидна фактическа грешка.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на А. Е. Ч. [ЕГН] сумата от 600 лв. разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.