О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 620
София, 10.11.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 29.09.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3156 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], със седалище [населено място], Полша против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1246 от 19.06.2013 год., по т.д.№ 1805/2014 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 2029 от 17.12.2013 год., по гр.д.№ 1869/12 год. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, установителен иск по чл.26, ал.3, т.4 във вр. с чл.77 ЗМГО срещу [фирма], [населено място] – за установяване недобросъвестността му при подаване на заявка № 71587 от 26.05.2004 год. за стоки клас 17 и 19, за регистрация за българска марка № 54040/10.02.2006 год. при ПВ на РБългария.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените процесуални правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право, а именно : 1. „ Длъжен ли е въззивният съд, при нарушаване на чл.146 ГПК от страна на първоинстанционния съд, да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване?” и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с решението си по възражението за процесуални нарушения на първоинстанционния съд, във вр. с доклада по делото?”
Като израз на визираното несъответствие със задължителната практика на касационната инстанция са посочени по първия правен въпрос – т.2 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС, а по втория – ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС и постановените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения: № 172 от 23.02.2010 год., по гр.д.№386/2009 год. на ІІІ г.о. и № 700 от 06.12.2010 год., по гр.д.№ 304/2010 год. на ІІІ г.о..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК, чрез пълномощника си юрисконсулт С., е възразил по допускане на касационното обжалване, излагайки съображения за отсъствие на формулиран правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, имаща правен интерес от предприетото обжалване и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол съдебен акт на въззивния съд, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди решението на СГС за отхвърляне на предявения установителен иск, основан на чл.26, ал.3, т.4 ЗМГО въззивният съд е споделил като основан на закона и доказателствения материал по делото извода на първостепенния съд за недоказана твърдяната в исковата молба недобросъвестност на ответника [фирма], в качеството му на заявител при регистрацията на комбинирана търговска марка рег. № 54040/ 10. 02. 2006 год. по заявка за класове от В. класификация 260703, 270503 за стоки от класове 17 и 19 на МКСУ в ПВ на РБългария.
Изложени са съображения, че макар и да е безспорна установената в процеса, вкл. с оглед заключението на изслушаната специализирана съдебно- маркова експертиза, висока степен на сходство между процесната комбинирана търговска марка и притежаваните от ищцовото дружество [фирма], със седалище [населено място] , Полша търговски марки: „ K.” за стоки от класове 17 и 19 от МКСУ, фигуративна марка за стоки от класове и комбинирана марка, регистрирана по национален ред от ПВ на Република Полша, поради идентичност на словния елемент и идентичност на стоките от вписаните класове, за които същите са регистрирани, обстоятелството, че поведението на ответника към момента на подаване на заявката за регистрация в ПВ не може да бъде квалифицирано като противоречащо на добрите търговски нрави и честната търговска практика от гледна точка на знание за съществуването на последните, като ползващи се с дадена им по- ранно правна закрила в притежание на ЮЛ- ищец, изключва да е осъществен фактическият състав на основанието по чл.26, ал.3,т.4 ЗМГО.
При обосноваване на крайния си правен извод за неоснователност на предявения иск въззивният съд се е позовал на липсата на ангажирани доказателства, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, процесната марка „K.” да е била въобще известна на територията на България, като защитена търговска марка и то в притежание на лице, различно от ответното търговско дружество, което да я е утвърдило на пазара. Поради това е счел за неоснователни и доводите на ищеца, че самото формалното участие на представители на страните по спора на търговско изложение „С.”, предхождащо извършената в Патентното ведомство регистрация от ответника е достатъчно за да е доказано твърдяното действителното фактическо знание у [фирма] за по- ранната регистрация на тази марка от [фирма] – индиция за проявена недобросъвестност на заявителя.
С оглед решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт и данните по делото следва да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси не обосновават приложното поле на касационното обжалване, макар и да са важни. Съгласно последователната практика на ВКС, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице, както когато съдът се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши, или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, така и когато вззивният съд е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива. В този см. достатъчно е въззивната инстанция дори и да не се е произнесла изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, да е процедирала в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя, а не такъв е разглежданият случай.
Отговор на поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси на процесуалното право е даден със задължителната практика на касационната инстанция – т.2 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, на която се позовава и касаторът. Според последната – извършването на непълен или неточен доклад от първостепенния съд следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, но то не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като докладването на делото по реда на чл.146 ГПК не е насочено към обезпечаване валидността му и не е свързано с предпоставките относно съществуването, респ. надлежното упражняване на правото на иск.
Затова и за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във вр. с доклада на делото въззивната инстанция не следи служебно. Когато във въззивната жалба или в отговора на същата страната се позове на нарушения във вр. с доклада, дори и да прецени оплакванията за основателни въззивният съд не извършва нов доклад по см. на чл.146 , ал.1 ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и на дадените с него указания, по арг. от чл.266, ал.3 ГПК.
В случая въззивният съд, обсъждайки въведените с въззивната жалба оплаквания за допуснати от СГС нарушения във вр. с изготвения доклад по делото е констатирал, че те са неоснователни, тъй като той отговаря на изискванията на чл.145, ал.3 и на чл.146 ГПК и е изложил подробни съображения в тази насока в мотивите на обжалвания съдебен акт. Въз основа на констатацията си е счел, че не дължи нито даване на нови указания на страните, нито предоставяне възможност на същите за посочване на нови относими към делото доказателства, подлагайки на самостоятелна преценка ангажирания в първоинстанционното производство доказателствен материал. Що се касае до процесуалната законосъобразност на така извършената от решаващия състав на Софийски апелативен съд преценка, вкл. относно годността на използваните доказателствени средства, която всъщност касаторът оспорва, то тя – част от същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция е относима към правилността на обжалваното решение и не подлежи на контрол в производството по селектиране на касационните жалби
За пълнота на изложеното следва само да се посочи, че споделяйки, като основан на процесуалния закон, извода на СГС, че приложените с исковата молба декларации на трети лица са негодни доказателствени средства по ГПК за установяване участие на ищеца в изложение на територията на РБългария и на твърдяните в исковата молба факти относно начина на измисляне, проектиране и предаване на процесната марка и образния и елемент на ищцовото търговско дружество, поради което подлежат на изключване от доказателствения материал по делото, въззивният съд не е процедирал в несъответствие с цитираната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК. Същата е в смисъл, че преценката на доказателствата, вкл. годността им да удостоверят твърдяните от страните факти е суверенно право на решаващия съд и освен, че не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, инстанционният контрол върху същата и при разглеждане на касационната жалба по същество е единствено досежно спазване на процесуалния закон при осъществяването и – наличие на съответна аргументация, каквато в обжалвания съдебен акт е налице.
Отделен в тази вр.е въпросът, че в последователно в практиката си ВКС е поддържано разбирането, че дадените под формата на писмени декларации свидетелски показания, нямат правната характеристика на писмено доказателство по см. на чл.178 и сл. ГПК и с тази практика Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски за настоящето производството, които с оглед изхода на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 500 лева, съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 год. на ВАС.
Мотивиран от горното състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1246 от 19.06.2013 год., по т.д.№ 1805/2014 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ТД [фирма], със седалище [населено място], Полша да заплати на [фирма], [населено място] сумата 500 лева/ петстотин лева/, деловодни разноски за настоящето производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: