О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.624
гр. София,11.11.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември, две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№901 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. Т. срещу решение №1036 от 10.11.2014 г. по т.д.№1615/2014 г. на ОС Варна в частта, с която е потвърдено решение №3296 от 24.06.2014 г. по гр.д.№11437/2012 г. на РС Варна в частта, с която е признато за установено, че между [фирма] и Д. А. Т. съществува облигационно правоотношение по договор за аренда от 23.10.2008 г., вписан в служба по вписвания П. на 06.01.2009 г. под №14, т.1, вх.рег.№58.
В жалбата се излагат съображения, че решението в обжалваната част е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Посочва се, че предмет на делото е бил само договорът за аренда, но не и анексът за продължаване действието му, поради което въззивният съд се е произнесъл извън петитума, заявен от ищеца. Поддържа се, че за последния не е съществувал и правен интерес от водене на иска, предвид изтичане срока на договора в хода на делото, обстоятелство, което въззивният съд е следвало да вземе предвид на основание чл.235, ал.2 от ГПК. Навеждат се доводи, че в хода на делото ответникът последователно е поддържал становището, че в съответствие с предвиденото в договора и закона, е прекратил едностранно процесния договор, на което становище ищецът не е възразил, с оглед което необосновано е прието от въззивния съд, че липсва основание за едностранно прекратяване на договора. Предвид изложеното се иска отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са налице и селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК: 1. Допустимо ли е съдът да се произнесе по съществуването на договор, чийто срок е удължен с прекратен анекс, ако в исковата молба не е направено искане по отношение на анекса – въпрос, решен в противоречие с решение №246 от 14.05.2010 г. по гр.д.№344/2009 г. на ВКС, ГК, решение №620 от 25.06.1993 г. по гр.д.№211/1993 г. на ВКС, решение №2161 от 23.10.1963 г. по гр.д.№1632/1963 г. на ВКС и решение №2366 от 01.09.1978 г. по гр.д.№1917/1998 г. на ВКС. 2. За задължението на въззивния съд служебно да следи за спазването на процесуалните норми, обуславящи допустимостта на съдебното решение при нередовност на исковата молба, изразяваща се в неконкретизиране на правопораждащия факт, като част от основанието на иска по чл.124, ал.1 от ГПК и неяснота относно исковата претенция – решен в противоречие с т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. 3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид и настъпилия след предявяване на иска факт, от значение за спорното право – изтичането на срока на договора – въпрос решен в противоречие с решение №526 от 03.02.2012 г. по гр.д.№681/2010 г. на ВКС, ГК, решение №178 от 13.05.2011 г. по гр.д.№984/2010 г. на ВКС, ГК, решение №317 от 03.08.2012 г. по гр.д.№257/2010 г. на ВКС, решение №2253 от 18.01.20103 г. по гр.д.№295/20102 г. на ВКС, ГК. 4. За задължението на съда да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и закона, като изложи мотиви, в които посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните доводи – решен в противоречие с решение №214 от 10.04.2009 г. по гр.д.№6466/2007 г. на ВКС, ГК. 5. Какъв е правният интерес да се иска признаване съществуването на договор, който е с изтекъл срок на действие – решен в противоречие с решение №993 от 30.12.2009 г. по гр.д.№3351/2008 г. на ВКС, ГК и решение.№304 от 08.07.2011 г. на ВКС по гр.д.№1576/2010 г. на ВКС, ГК. 6. Относно процесуалната дейност на съда по изясняване и установяване на предмета на делото – въпрос, решен в противоречие с т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касация [фирма] не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от [фирма] срещу Д. А. Т. иск по чл.124, ал.1 от ГПК за установяване съществуване на облигационно правоотношение между страните по договор за аренда, като в исковата молба ищецът изрично е посочил, че договорът е бил сключен на 23.10.2008 г. за срок от пет години, като впоследствие с анекс, срокът е бил продължен за още пет години. Правният интерес от предявяване на иска, ищецът е обосновал с вписано в агенцията по вписвания несъществуващо прекратяване на договора от страна на ответника, като е поддържал, че договорът не е бил прекратен на никое от законовите или договорни основания и обвързва страните. В отговора на исковата молба ответникът е навел доводи за наличие на едностранно прекратяване на договора при условията на чл.17, ал.2 от същия, вр. чл.87 от ЗЗД, като с доклада по делото, първоинстанционният съд изрично е указал носената от ответника доказателствена тежест за установяване на надлежното прекратяване на договорната връзка. За да постанови обжалваното решение, с което първоинстанционното решение е потвърдено в установителната му част, въззивният съд е счел, че процесният договор е бил сключен на 23.10.2008 г. за срок от пет години, а впоследствие срокът му е бил продължен за още пет години с анекс, като ответникът не е установил наличие на предпоставките, при които е упражнил потестативното право да развали договора в съответствие с разпоредбата на чл.17, ал.2 от договора, идентична с тази на чл.87, ал.1 от ЗЗД, респективно това право не е упражнено надлежно.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
На първо място с въззивното решение, съдът се е произнесъл в съответствие с изложените в обстоятелствената част на редовната искова молба фактически твърдения – наличие на договор, продължаването му с анекс и липса на прекратяване на договора /формиращи основанието на исковата претенция/ и със заявеното от ищеца искане за защита – установяване съществуването на договора, респективно не може да се приеме, че е налице вероятна недопустимост на въззивното решение. От друга страна, с оглед ясно и правилно разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест за подлежащите на доказване факти, указана на страните в доклада по делото, въззивният съд, разглеждайки наличието/липсата на основания за прекратяване на договора, е процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС обективирана в т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по т.д.№4/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В този смисъл по поставените от касатора първи, втори и шести въпрос не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдът се е произнесъл в съответствие с цитираната от касатора практика.
На следващо място, с оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не следва да се допусне и по останалите формулирани в изложението по чл.284 от ГПК въпроси. Както бе посочено, въззивният съд е приел, че срокът на договора е продължен с още пет години, респективно пред него не е стоял въпрос относно настъпването на прекратяване на договора поради изтичане на срока му в течение на процеса – факт, който да бъде взет предвид при постановяване на решението и при преценката за наличие на правен интерес от водене на иска, в който смисъл въпроси трети и пети не са обусловили правната воля на съда. Също така е видно, че въззивният съд е процедирал в съответствие с константната практика на ВКС, съобразно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и с допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, като в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на ответника. Дали изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1036 от 10.11.2014 г. по т.д.№1615/2014 г. на ОС Варна в частта, с която е потвърдено решение №3296 от 24.06.2014 г. по гр.д.№11437/2012 г. на РС Варна в частта, с която е признато за установено, че между [фирма] и Д. А. Т. съществува облигационно правоотношение по договор за аренда от 23.10.2008 г., вписан в служба по вписвания П. на 06.01.2009 г. под №14, т.1, вх.рег.№58.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.